Сам Крайстър - Пророчеството Венеция

– Анджелина Джоли и Брат Пит са хапвали тук – казва познат женски глас.

Той се обръща и вижда Тина – пътуващата писателка, с която се запозна във „Флорин“.

– Ресторантът е известен с морските си деликатеси – добавя тя, като повдига модерните си черни очила с огромни стъкла. – А също с цените си. – Сините ѝ очи проблясват игриво.

– Тук сте права. – Том почуква по стъклото на менюто. – От всичко тук мога да си позволя само кафе.

– Още ли не сте яли?

– Не. От снощи. Можете ли да ми препоръчате друго място, по-подходящо за по-скромен – всъщност за много по-скромен бюджет?

Тя го оглежда от глава до пети и се усмихва:

– Знаете ли... хайде да седнем тук. Вие ще черпите кафето – казахте, че можете да си го позволите, – а пък аз ще черпя обяда.

– О, не – възкликва ужасено Том, – не мога да позволя...

Тина обаче вече маха на един от танцуващите келнери и не изглежда склонна да приеме отказа му.

– Lei ha una tavola per due, per favore? 4

Облеченият в бяла ливрея балетен виртуоз, наближаващ шейсетте, се усмихва:

– Sì, signorina, certo. 5

Адски засрамен, Том тръгва след тях към една маса в ъгъла. Още преди келнерът да му поднесе стола и да постави бяла колосана кърпа в скута му, американецът преценява, че гледката е прекрасна, а обядът със сигурност ще бъде паметен.

– Страшно сте щедра. Наистина адски ме е срам. Ако знаех колко е скъпо във Венеция, вероятно изобщо нямаше да дойда.

– Би било жалко. – Тя се вглежда в лицето му и вижда напрежението и смущението му. – Вижте, и без това щях да седна тук. Пътуващият писател е принуден да се храни както в евтини заведения, така и на абсурдно скъпи места като „Канале гранде“, затова приемете, че сте просто обект на моето изследване.

– „Обект“ ли? Досега не ме бяха наричали така.

Чарът му спечелва продължително проблясване на безупречните ѝ зъби.

– В замяна трябва да ми разкажете историята си. Кой сте, защо сте тук, какво харесвате и какво не харесвате във Венеция... това са нещата, които ме интересуват, когато изследвам другите пътешественици, които срещам.

– Добре – казва Том, – споразумяхме се.

Келнерът се приближава, балансирайки две менюта, листа с вината, чинийка маслини и сребърна кошничка с хляб.

– Обаче – добавя Том – тази история не е за публикуване.

4Имате ли маса за двама, моля? – б. пр.

5Да, госпожо, разбира се. – б. пр.

12

Синьо-бялата полицейска моторница закарва Вито и Валентина в моргата на болница „Сан Ладзаро“. Слънцето пече и каналът мирише на вкиснато зеле. Две ивици от бяла пяна зад тях очертават пътя им през шоколадовокафявата вода. Това напомня на Валентина за айскафето, което възнамеряваше да си вземе още преди час.

Акостират при градската болница до редица водни линейки, леко блъскащи се в старите дървени колове. На стълбите при кея седят фелдшери с черни очила. Свалили са електриковооранжевите си униформи до кръста, пушат и си приказват мързеливо. Затишие пред буря.

– Ей! – подвиква братовчедът на Валентина, Антонио Павароти, който идва пеша от другата посока. – Чакайте!

Настига ги задъхан. Едва когато влизат в сенчестия лабиринт на болницата, успява да успокои дишането си, за да докладва:

– Водолазите не намериха нищо. Освен да източим канала, нищо друго не можем да направим.

– Нищо ли? – сопва се Вито. Прекарал е голяма част от кариерата си в обясняване пред младите си колеги, че... няма такова нещо като „нищо“. Ако има нищо, това трябва да означава нещо.

Антонио, който е чувал тази лекция множество пъти, се поправя:

– Само чифт фалшиви черни очила „Гучи“, вероятно от сергиите около „Риалто“, купчина мокри боклуци, изхвърлени от проклетите туристи и счупен часовник „Суоч“, както изглежда детски.

Вито поклаща глава. Това момче никога няма да се научи.

– Всичко тези находки са нещо . Не са нищо. Проверете ги. Покажете ги на търговците на пазара, на бижутери, може да имаме късмет.

Майорът повежда подчинените си към врата в задната част на болницата с табелка: Anatomia Patologica, Laboratorio Analisi, Mortuarie . 6

– Криминалистите откриха ли нещо?

– На стената до мястото, където е била вързана Моника, има следи от боя. Изглеждат пресни. Може да са от лодката, с която я е пренесъл. Боята обаче е черна – цветът на всяка проклета гондола във Венеция.

– Пратени ли са вече проби в лабораторията?

– Разбира се.

– Добре, Антонио. Ще съжаляваме, когато ни напуснеш. Кога започваш новата работа?