Сам Крайстър - Пророчеството Венеция

Според записките, които Валентина намира на бюрото си, колегите ѝ вече са разпитали пенсионирания продавач на риба, който е открил трупа. Прочита показанията на Луиджи Грациузо, докато отива към стаята за разпити, където чака свидетелят. Старецът разказва, че излязъл да разходи кучето си и видял момичето, закачено за въжето. Отначало си помислил, че се е подхлъзнала и се е хванала, за да не потъне, затова извикал за помощ. Едва след като пресипнал от крещене и дърпал няколко минути, осъзнал, че е мъртва.

След малко дотичал младият американец. Той останал при трупа, а Луиджи изтичал до близката сграда, за да потърси някой, който да се обади на карабинерите. Валентина спира за момент пред стаята и поглежда през замреженото прозорче американеца – Том Шаман. Турист без постоянно местопребиваване. Странно . Тя го наблюдава внимателно известно време. Обикновено свидетелите, които са открили човешки труп, не изглеждат толкова спокойни. Обикновено проявяват външни признаци на смущение. Напрегнатост. Потиснатост. Седят с наведена глава, дълбоко замислени. Но този тип не се държи така. Изглежда безгрижен. Спокоен. Дори отегчен.

Тя отваря вратата и американецът поглежда към нея. Бляскави кафяви очи. Естествено топли. Висок, когато се изправя. Един от онези мъже, които те посрещат със смачкващо дланта ръкостискане.

– Buongiorno 3, аз съм лейтенант Валентина Мораси. – Тя поглежда записките си. – А вие сте Том, Том Шаман, нали?

– Да.

– Извинявайте, че ви накарах да чакате. Моля, седнете. Говорите ли италиански?

Той се усмихва. Хубава усмивка. Небрежна. Може би заучена.

– Не достатъчно, за да проведем този разговор.

– Добре. Тогава моля да ме извините за лошия английски.

Том не вижда голямо основание за извинение. Полицайката изглежда интелигентна. Малка умница, както казваше майка му.

– Говорите перфектно. В училище ли сте учили английски, или сте живели в чужбина?

Тя демонстративно отминава въпроса му, без да отговори.

– Бихте ли ми разказали какво се случи тази сутрин? Как се натъкнахте на младата жена във водата?

Дава му да разбере, че държи на краткостта.

– Разхождах се и чух някой да вика. Пресякох няколко моста и видях стареца, който се опитваше да изтегли момичето от канала. Имаше някакво кученце, което лаеше и тичаше в кръг. Сигурно е било негово.

– Да. Териер.

Том се зачудва За момент Том се замисля какво е станало с кученцето. Сигурно се е прибрало вкъщи.

– Старецът не можеше да изтегли момичето, въпреки че дърпаше с всички сили. Май си мислеше, че е още жива.

– А вие?

На лицето му се изписва лека тъга.

– Не.

– После какво стана?

– Издърпах я на брега. През това време старецът отиде да повика помощ. Седях при него, докато вашите хора се появиха и ме поканиха да дойда тук. – Том поглежда часовника си. – Това беше преди около три часа и една чаша гадно кафе.

Валентина се намръщва:

– Съжалявам, прав сте, кафето не е хубаво. Но съм сигурна, че ще ни разберете – в момента сме заети с по-важни неща от приготвянето на напитки.

– Радвам се да го чуя.

Остроумните му отговори правят впечатление на Валентина. Обикновено харесва това качество у един мъж. Но не и в стаята за разпити.

– Казали сте на колегите, че сте американец. Живеете в Лос Анджелис и сте тук на екскурзия.

Том поклаща глава:

– Не им казах точно това. Наистина съм американец. Но вече не живея в Лос Анджелис и не съм на екскурзия, само минавам.

– На път закъде? – Въпросът прозвучава малко по-агресивно, отколкото е възнамерявала.

Том се изкушава да ѝ каже, че не ѝ влиза в работата. Да ѝ обясни, че наскоро е преживял истински ад и сега просто иска да се върне в хотела и да си вземе продължителна вана.

Валентина повтаря въпроса:

– Къде ? На път закъде?

– Все още не знам. Може би за Лондон. Може би за Париж. Не съм виждал голяма част от света и реших да поправя тази грешка.

Подобно обяснение би подхождало на бивш затворник, току-що излязъл на свобода. Валентина си записва да се върне на темата по-късно.

– Кажете нещо повече за Лос Анджелис. Вече не живеете там, така ли?

– Не.

– Къде тогава?

– Днес и през следващите седем дни съм тук. После ще видя.

– В какъв смисъл?

– Буквален. Домът – както се казва в една песен – е там, където оставя шапката си.

Изражението ѝ подсказва, че не е в настроение за песни.

– Защо напуснахте Лос Анджелис, господин Шаман?

Том се обляга назад. Трудно е за обяснение, макар да очакваше, че ще му се наложи. Беше неизбежно. И ако съди по изражението в очите ѝ, няма да повярва на нищо друго освен на подлежаща на проверка истина. Затова той решава да ѝ я каже. Поне по-голямата част.