Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Франк, млъкни и слушай.

— Аз да те слушам?! Шоу, ще те хвана и ще те…

— Те планират да ударят Уолър.

Това накара Франк да се съсредоточи.

— Какво? Кои са те?

Шоу докладва за всичко, което се беше случило междувременно.

— Почти съм сигурен, че ще го направят днес. Имам нужда от подкрепление.

— Няма такова. Изтеглихме всичките си агенти.

— Никой ли не е останал?

— През цялото време те покривах пред началниците. Те смятат, че си се побъркал заради мацката. Бесни са.

— Не мога да се справя сам. Имам нужда от помощ, Уолър разполага с доста хора.

Франк замълча.

— Ей! — извика Шоу. — Кажи нещо!

— В района има само един агент — каза Франк.

— Кой?

— Аз.

— Защо си още тук?

— Няма значение, но съм тук.

— Кажи ми защо, Франк!

— Защото те търсех, ето затова. Доволен ли си? Кажи сега как искаш да го направим.

— Ето как… — Шоу заговори по-бързо.

Когато свърши, Франк го попита:

— Наистина ли вярваш на тази жена?

— Да, доколкото изобщо вярвам на някого.

— Е, адски се надявам да си прав.

Шоу прекъсна връзката и отново натисна газта докрай. Двигателят на купето започна да вие, сякаш всеки момент щеше да се пръсне, докато пейзажът на Прованс летеше покрай него.

Шоу стигна до отбивката за Горд, остави колата в аварийната лента и се втурна нагоре по завоите на пътя. Когато стигна до улицата, която водеше към вилите близнаци, не видя охрана пред нея — значи Уолър сигурно не беше там. Огледа тълпите, които се изкачваха към пазара, и колоните от автомобили и микробуси, пълни със стоки за продан. Приближи се до един пълзящ камион, натоварен със закачалки с дрехи и шапки, извади някакви банкноти от джоба си и минута по-късно вече беше дегизиран с шарено пончо и брезентова шапка с широка периферия, както и с евтини слънчеви очила, които шофьорът му подари.

Шоу се метна в каросерията на камиона, за да стигне по-бързо до градчето. После скочи сред тълпата, като се привеждаше, за да скрие истинския си ръст. Очите му се стрелкаха навсякъде, търсейки Реджи, Уолър или който и да е от останалите играчи. Най-сетне усилията му бяха възнаградени — Шоу подмина една пресечка, хвърли поглед по нея, спря и се върна. Почака няколко секунди, после извади телефона си и се обади на Франк, за да му даде инструкции.

След като прекъсна връзката, той провери пистолета, който беше откраднал. Не биваше да влиза в престрелка, без да изпълни тази основна задача. „Глок 17“ беше конструиран през осемдесетте години на двайсети век от едноименния си изобретател Гастон Глок — австрийски инженер, който никога преди това не беше изработвал оръжие. Специалността му бяха сложните синтетични полимери. Затова той беше направил, най-общо казано, първия пластмасов пистолет в света. В конкурса за въоръжаване на австрийската армия пистолетът му беше победил „Хеклер и Кох“, „ЗИГ Зауер“, италианската „Берета“, „Браунинг“ и пистолета от най-висока класа „Щайер“, предпочитан от служителите на специалните части. След това постижение незабавният му успех по целия свят беше гарантиран. Седем от всеки десет полицаи в Америка го носеха в кобурите си. И все пак пистолетът не беше съвършен — както всяко друго оръжие. Шоу се изуми, че не го е забелязал по-рано.

Цевта беше напукана. Сигурно се беше случило при сблъсъка на тежката врата и още по-тежката тоалетна чиния с полимерната конструкция на пистолета. Слава богу, че не му се беше наложило да стреля с него. Сигурно щеше да експлодира в ръката му. Един глок можеше да стреля цял ден, след като е бил потопен във вода. Но с нито един пистолет на света не можеше да се стреля безопасно, след като цевта му е била повредена. Сега нямаше нито оръжие, нито начин да си набави такова. Франк беше поне на трийсет минути разстояние от там, а Шоу нямаше никакво време.

Единствената му възможност беше да продължава напред.

Докато вървеше до Реджи по тесните улици на Горд, пълни с хора, Уолър отбеляза:

— Този пазар явно е много популярен. Човек може да развие клаустрофобия.

Той хвърли поглед през рамо. Двамата му едри охранители си пробиваха път между продавачите и клиентите, като се опитваха да не изостават. Реджи носеше пазарската си кошница в дясната ръка и крачеше бързо. Вече беше купила някои неща, включително комплект от шест ръчно бродирани салфетки за маса от един човек, който беше изложил стоката си в каросерията на древен микробус с износени гуми. Беше получила добра цена, както и бонус, който в момента лежеше на дъното на кошницата й, но все пак беше лесен за достигане: пистолет „Берета“.