Глен Купър - Книга на душите

— Нострадамус! — извика тя. — Нашият пророк! Над пророческото име третата се рее! Уил, ти си гений.

— Или съм женен за гений — промърмори той.

Изабел го сграбчи за ръката и буквално го задърпа към параклиса.

— Можем ли да се качим горе? — попита той.

— Да! Като малка прекарвах много време в онази кула.

Параклисът имаше тежка дървена врата. Изабел я бутна с рамо и надутото дърво застърга по каменния праг. Тя погледна към амвона и посочи мъничка врата отстрани, сякаш водеща към Страната на чудесата.

— Ето там!

Промъкна се през отвора почти със същата лекота, с която го бе правила като дете. На Уил това му костваше повече усилия. Широките му рамене се заклещиха и му се наложи да свали якето си, за да не го скъса. Последва я нагоре по предизвикващата клаустрофобия дървена стълба до площадката, представляваща дървено скеле около висящата стара камбана.

— Страх ли те е от прилепи? — със закъснение попита тя.

Над главите им имаше цяла колония прилепи с бели коремчета. Няколко полетяха през сводовете и запърхаха лудо около кулата.

— Не ги харесвам.

— На мен пък ми харесват — извика тя. — Възхитителни създания!

Уил едва можеше да стои прав, без да си удари главата някъде. През каменните сводове се откриваше изглед към разораните ниви, а в далечината можеше да различи селската църква. Но той почти не обърна внимание на ландшафта. Търсеше нещо, каквото и да било, някакво скривалище. Около него обаче имаше единствено дърво и зидария, нищо друго.

Натисна каменните блокове с длани, но всички наоколо здраво стояха по местата си. Изабел вече беше застанала на четири крака и оглеждаше покритите с гуано дъски. Внезапно се изправи и започна да разчиства един участък с пета, вдигайки малко облаче изсушена тор.

— Уил, виж! Върху тази дъска май има изображение!

Уил клекна и наистина видя нещо, приличащо на изрязано изображение. Бръкна в портфейла си и извади картата си „Виза“, с която изстърга гуаното от дъската. Вече съвсем ясно се виждаше кръгло цвете с пет венчелистчета, с диаметър два-три сантиметра, изрязано в дървото.

— Розата на Тюдорите! — възкликна Изабел. — Не мога да повярвам, че не съм я забелязала досега.

Уил посочи нагоре.

— Заради онези там. — Удари силно дъската с крак, но тя не помръдна. — Какво мислиш?

— Ще донеса инструментите — предложи тя и се втурна надолу, а Уил остана самичък в компанията на неколкостотин прилепа. Погледна с опасение висящите като коледни гирлянди същества и се замоли някое да не вдигне тревога.

Когато Изабел се върна с инструментите, той заби една дълга тънка отвертка между двете дъски и повтори движението по дължината им, като час по час се озърташе нагоре да види дали не нарушава покоя на заспалите крилати гризачи.

Когато разшири достатъчно отвора, вкара в него цялата отвертка и я използва като лост, за да повдигне дъската на половин сантиметър. После пъхна втора, по-дебела отвертка и натисна върху нея с цялата си тежест. Дъската изскърца, отскочи нагоре и остана свободна в ръката му.

Под нея имаше дълбока трийсетина сантиметра кухина между дъските на пода и на тавана на долния етаж. Никак не му се искаше да бърка в тъмното, особено с толкова много прилепи наоколо, но въпреки това събра кураж, намръщи се и го направи.

Пръстите му моментално напипаха стъкло.

Уил хвана нещо гладко и студено и го извади на светло.

Странна бутилка.

Съдът от дебело тъмнозелено стъкло имаше равно дъно и извито навън устие. Беше изработен ръчно във формата на луковица, а гърлото бе запечатано с восък. Уил вдигна бутилката към слънцето, но не различи нищо. Разтърси я. Чу се слабо дрънкане.

— Вътре има нещо.

— Давай — подкани го тя.

Уил седна, закрепи бутилката между стъпалата си и започна внимателно да сваля восъка с една отвертка, докато не видя коркова тапа. Смени отвертката с кръстата и започна леко да почуква по нея с чукчето. Тапата се хлъзна и падна на дъното.

Уил обърна бутилката и я разтърси енергично.

В скута му падна свитък от два листа пергамент. Бяха безупречно чисти и в отлично състояние.

— Пак се почна — поклати глава той. — Ти си наред.

С треперещи ръце Изабел разви страниците и погледът й пробяга по тях. Едната беше изписана на ръка, другата бе печатна.

— Още едно писмо до Едгар Кантуел — прошепна тя. — И титулната страница на една много стара и много прочута книга.

— Коя по-точно?

— „Пророчествата на Нострадамус“!