Глен Купър - Книга на душите

— Не можах да заспя. Препрочитах стихотворението.

— Браво на теб. Как така?

— Помоли ме за помощ, не помниш ли? Искам да се върнеш у дома, така че съм мотивирана. Втората улика важна ли беше?

— От историческа гледна точка. Имам много неща да ти разказвам. Име на пророк. Кого според теб е имал предвид старият Уили? Нали си фен на Шекспир.

— Точно за това си мислех. Шекспир би трябвало да знае всички библейски пророци — Илия, Йезекиил, Исая, Йеремия, както и Мохамед, естествено.

— И тя се сети за тях.

— Коя?

Той се поколеба за момент.

— Изабел, внучката на лорд Кантуел.

— Уил… — остро започна тя.

— Тя е просто студентка — побърза да я успокои Уил. — Нищо за тези типове не светва лампичката.

— А Нострадамус? — попита тя.

— Изабел не го спомена.

— Не мисля, че Шекспир е намеквал за Нострадамус в някоя от пиесите си, но той е бил популярен в цяла Европа по негово време. Пророчествата му били бестселър. Прегледах ги в малките часове.

— Виж, това си заслужава — рече Уил. — Как е изглеждал Нострадамус?

— Брадат тип в расо.

— Такива тук с лопата да ги ринеш — въздъхна Уил.

Градината зад къщата беше запусната и подивяла, тревата бе оставена да расте на воля и започваше да повяхва с напредването на есента. На времето бе представлявала чудесен парк, заемащ площ два хектара и с великолепен изглед към нивите и горите. В най-добрите си години дядото на Изабел бе държал постоянен градинар с помощник, а освен това сам активно бе участвал в поддръжката му. Никой детайл от Кантуел Хол не бе пострадал повече от напредналата възраст на стария лорд и олекващата му банкова сметка. Едно местно момче подрязваше тревата и плевеше от време на време, но от екзотичните растения и безупречните цветни лехи не бе останало нищо.

Недалеч от къщата имаше запустяла лятна кухня, а зад нея — две обширни триъгълни лехи от двете страни на централната чакълена алея, водеща към овощна градина. Покрай тях растяха ниски вечнозелени дръвчета, а на времето лехите били покрити с високи декоративни треви и виещи се украси от многогодишни растения. Сега те приличаха по-скоро на оклюмали гъсти джунгли. След овощната градина започваше голяма, обрасла с плевели поляна, любимото място на Изабел като малка, особено през лятото, когато цялата се покривала с невероятни бели маргаритки.

— Две за радост — неочаквано рече тя и посочи.

Уил я погледна объркано и присви очи към синьото небе.

— Там, на покрива на параклиса. Две свраки. Една за мъка, две за радост, три за момиче, четири за момче.

Тревата бе влажна и бързо намокри обувките им. Двамата тръгнаха през нея към параклиса, чиято кула ги примамваше на слънчевата светлина.

Изабел бе свикнала със странния вид на каменната постройка, но Уил беше толкова впечатлен, както и когато я видя за пръв път. Колкото повече приближаваха, толкова по-шокираща бе гледката.

— Наистина прилича на нечия шега — каза той.

Параклисът приличаше точно на катедралата „Нотр Дам“ в Париж с готическата фасада и контрафорси, двете широки кули с открити сводове, нефа и трансепта, короновани с украсената с филигран островърха кула. Но това бе миниатюрна версия, почти като детска играчка. Голямата катедрала спокойно можеше да побере шест хиляди богомолци, а параклисът в градината бе пригоден за не повече от двадесет. Островърхата кула в Париж се извисяваше на 75 метра височина, докато тази на Кантуел едва достигаше дванадесет.

— Не съм много добра по математика, но това е точно копие на оригинала в някакъв конкретен мащаб — рече Изабел. — Едгар Кантуел явно е бил обсебен от катедралата.

— Онзи Едгар Кантуел от писмото на Калвин ли имаш предвид?

— Същия. Върнал се в Англия след обучението си в Париж и по някое време по-късно поръчал построяването на параклиса в чест на баща си. Уникален паметник на архитектурата е. Понякога идват да го разглеждат туристи, но по никакъв начин не го рекламираме. Вестта се разпространява от уста на уста.

Уил вдигна ръка, за да си направи сянка.

— Онова в най-близката кула камбана ли е?

— Трябва да я ударя, за да я чуеш. Това е бронзова миниатюра на камбаната, удряна от Квазимодо в „Парижката Света Богородица“.

— Е, ти изглеждаш по-добре от него.

— Ама че си ласкател!

Тръгнаха към поляната. Изабел се канеше да каже нещо, когато забеляза, че той е спрял и се взира в кулата с камбаната.

— Какво има?

— „Нотр Дам“ — рече той. После повтори на по-висок глас. — „Нотр Дам“. Страшно много напомня за Нострадамус. Мислиш ли?…