Глен Купър - Книга на душите

— Кой е умрял? — попита той.

Човекът вонеше на гранясало, вероятно по-лошо и от трупа.

— Мосю Жак Визе, господине. Благочестив човек, собственик на кораб.

— Кога е умрял?

— Кога ли? През нощта. — Мъжът побърза да смени темата. — Ще дадете ли милостиня на бедняка?

Беззъбата му похотлива усмивка бе отвращаваща, но въпреки това Едгар извади кесията си и даде на отрепката най-малката си монета.

— Това пък защо го направи? — попита Жан.

— Още едно име за безценната ми книга — радостно отвърна Едгар. — Хайде, да видим кой ще стигне пръв!

Когато пристигнаха запъхтени и потни, останалите ученици вече влизаха в класната стая за урока по богослужение. Ректорът Темпет обикаляше двора в дългото си кафяво наметало и забиваше бастуна си в снега, сякаш ръгаше земята. Облачетата пара от устата му показваха, че си мърмори нещо. Той вдигна поглед и видя двете момчета.

— Кантуел! Ковен! Елате тук!

Момчетата преглътнаха и послушно приближиха брадатия тиранин. Жан реши, че моментът не е подходящ да напомня на клирика, че предпочита да го наричат с латинското му име.

— Къде бяхте?

— Извън територията на колежа, господин ректор.

— Това ми е известно.

— Забранено ли е? — невинно попита Жан.

— Питах къде сте били!

— До катедралата „Нотр Дам“, господин ректор — неочаквано се обади Едгар.

— Нима? И защо?

— За да се молим, господин ректор.

— Така ли?

Жан също се включи, явно готов да излъже заради новия си приятел.

— Господин ректор, нима не е по-добре да упражняваме душата си вместо тленното тяло? Катедралата е чудесно място да възхваляваме Бог и бяхме много облагодетелствани от свободното време.

Темпет стисна с все сили дръжката на бастуна си, явно ядосан, че не може да намери повод да го размаха като сопа. Измърмори нещо неразбираемо и се отдалечи.

Единственото, което можеше да направи Едгар през остатъка от деня, бе да остане достатъчно концентриран, за да избегне пръчката. Отчаяно искаше да отвори книгата и да провери дали снегът наистина има вкус на яйчен крем.

Вечерта спря да вали и докато учениците се връщаха в спалното след последната молитва, под ярката лунна светлина дворът сякаш бе инкрустиран с безброй диаманти. Едгар погледна през рамо и видя, че Жан бърза да го настигне. Макар и скептична душа, той май също беше обхванат от пламенен ентусиазъм.

Жан го следваше по петите, когато Едгар влезе в стаята си. Щом запалиха свещите, той застана изпълнен с очакване до него, докато Едгар вадеше книгата от сандъка.

— Намери датата — подтикна го Жан. — Двайсет и първи февруари, хайде!

— Защо си толкова развълнуван, Жан? Нали каза, че не вярваш на книгата.

— Искам по-бързо да разоблича тази измама, за да мога да се заема с по-полезни занимания и да не се разсейвам повече.

Едгар изсумтя.

— Ще видим.

Седна на леглото си и наклони книгата към светлината. Запрелиства яростно страниците, докато не откри първия запис с днешна дата. Пъхна пръст там и прелисти напред, докато не видя първото споменаване на следващия ден.

— Боже мой — прошепна Едгар. — Страшно много имена има за един-единствен ден.

— Бъди систематичен, приятелю. Започни с първия и продължи до последния. Иначе само ще си изгубим времето.

Десет минути по-късно очите на Едгар бяха зачервени и сухи, а умората от дългия ден вече си казваше думата.

— Прехвърлих повече от половината, но се боя, че ще пропусна нещо. Искаш ли ти да продължиш, Жан?

Двете момчета смениха местата си и Жан бавно задвижи пръст надолу, от ред на ред, от име на име. Обърна страницата, после следващата. Мигаше бързо и устните му оформяха имената, някои от които бяха трудни или невъзможни за разчитане поради множеството езици и писмености.

Изведнъж пръстът му спря.

— Mon Dieu!

— Какво има, Жан?

— Гледам го, но не вярвам на очите си! Виж, Едгар, виж тук! Двадесет и първи февруари, хиляда петстотин двадесет и седма, Фремен дьо Боа, Natus!

— Казах ти! Казах ти! Сега какво ще кажеш, мой съмняващ се френски приятелю?

А после, четвърт страница по-надолу, Едгар видя „21 февруари, 1527, Жак Визе, Mors.“

Почука с пръст мястото и подкани изумения Жан също да го прочете.

Спазмът започна в гърдите и продължи нагоре, достигайки гърлото и устата. Хлипането на Жан разтревожи Едгар, докато не осъзна, че приятелят му плаче от радост.

— Едгар, това е най-щастливият ден в живота ми! — възкликна той. — Сега, точно в този момент, абсолютно ясно разбирам, че Бог е предопределил всичко! Никакви добри дела или молитви не могат да Го принудят да промени решението си. Всичко е начертано. Всичко е предопределено. Ние наистина сме в Неговите ръце, Едгар. Ела, коленичи с мен. Да се помолим на всемогъщата Му слава!