Глен Купър - Книга на душите

Едгар беше в стаята си и се мъчеше да наизусти трактата на папа Лъв X на светлината на малка свещичка. Държеше брошурата в едната си ръка, а с другата разтриваше подутината на бузата си. Беше премръзнал, уморен, гладен и тъжен. Ако страданието беше задължително за избавлението, той със сигурност щеше да бъде спасен. Това бе единствената положителна мисъл, която му идваше в главата. Почукване-то на вратата го стресна.

Отвори и пред него се озова спокойното лице на Жан.

— Добра вечер, Едгар. Помислих си да намина и да видя как си.

Едгар заекна от изненада, след което го покани да влезе. Предложи му стола си.

— Благодаря за посещението — рече той.

— Стаята ми е малко по-нататък по коридора.

— Зная, но въпреки това е неочаквано. За първи път се случва.

Жан се усмихна.

— Днес имаме повече общо помежду си, отколкото вчера. И двамата бяхме бити от Бедие.

— Може би — мрачно се съгласи Едгар. — Но ти отнесе боя заради ума си, а аз — заради своята глупост.

— Езикът те спъва. Ако трябваше да говоря на английски, нямаше да се представя особено добре.

— Много мило от твоя страна, че го казваш.

Жан стана.

— Е, дъртият Темпет скоро ще започне да обикаля двора и да дебне за запалени свещи. По-добре да си лягаме. — Подаде му парче хляб, увито в носна кърпа.

Едгар усети как очите му се пълнят със сълзи и обсипа Жан с благодарности.

— Моля те, остани още малко — замоли се той. — Бих искал да те питам нещо.

Жан се съгласи и търпеливо зачака, отпуснал доброжелателно ръце в скута си, докато Едгар излапа хляба и преглътна.

— Сблъсквам се с огромни трудности — каза Едгар. — Не съм по ученето. Обучението в „Монтежу“ ми е трудно и всеки ден изпитвам ужас. Но не мога да се махна, защото баща ми ще ме накаже по-лошо и от учителите.

— Съжалявам за теб, Едгар. Душата ти е подложена на изпитание. С какво мога да ти помогна?

— С ученето. Стани мой наставник.

Жан поклати глава.

— Не мога.

— Защо?

— Защото не разполагам с време. Не мога да го направя през деня, защото съм решил да изчета всичко, което намеря, за великите въпроси на нашето време.

— Реформацията — изсумтя Едгар.

— Ние сме щастливи, че живеем в такава вълнуваща ера.

— Семейството ми е богато — изтърси Едгар. — Ще намеря начин да ти платя.

— Нямам нужда от пари. Жадувам единствено за знание. А сега трябва да тръгвам.

— Не! — възкликна Едгар толкова енергично, че сам се изненада от себе си.

Трябваше да убеди Жан да му помогне; вече беше напълно объркан и не знаеше какво да прави. Мислите му запрепускаха — може би имаше някакъв начин. Щеше да наруши клетвата, която си беше дал, но какъв избор имаше?

— Ако ми помогнеш — изломоти той, — ще ти покажа нещо, което със сигурност ще те завладее и силно ще стимулира ума ти.

Жан повдигна вежди.

— Събуди интереса ми, Едгар. С какво разполагаш?

— С книга. Имам книга.

— Каква книга?

Беше пресякъл съдбовната граница. Клекна, отвори сандъка си и извади изпод дрехите голямата книга на баща си.

— Тази.

— Дай да я видя!

Едгар остави книгата на писалището и загледа как сериозният младеж прелиства страниците с растящо изумление.

— Лето Господне хиляда петстотин двадесет и седмо. Но въпреки това повечето от тези дати са в бъдещето, от месеците, които предстоят. Как е възможно това?

— Мисля си по този въпрос, откакто се научих да чета — отвърна Едгар. — Тази книга се пази в семейството ми от поколения, предава се от баща на син. Онова, което е било бъдеще, сега е настояще.

Жан попадна на един от хвърчащите листа, пъхнати между страниците.

— А това? Това писмо?

— Още не съм го чел! Набързо ги взех от сбирката на баща ми миналия месец, когато заминавах от Англия. Отдавна са ми казали, че писмото разяснява въпроса. Надявах се да имам възможност да го прочета в Париж, но не ми остава нито време, нито сили да го направя. Още повече, че е на латински. Направо ми се завива свят!

Жан го изгледа укорително.

— Баща ти не знае ли, че си взел тези неща?

— Не съм крадец! Само заех книгата и писмото, но смятам да ги върна. Изповядах се за този малък грях.

Жан вече четеше първата страница от писмото на абата. Справяше се с такава лекота, сякаш латинският му бе матерен език. Погълна първата страница и продължи с втората, без да каже нито дума. Едгар го остави на мира, взираше се в лицето му за реакция и едва се сдържаше да не го запита за какво става дума.

Докато четеше страниците, изражението на Жан бе неразгадаемо, макар Едгар да имаше чувството, че гледа не състудент, а някакъв по-възрастен и по-мъдър мъж. Жан чете мълчаливо цели петнадесет минути. Когато приключи и с последната страница, върху която бе изписана датата 9 февруари 2027 г., каза само: