Глен Купър - Книга на душите

Когато икономката постави подноса пържени филийки на масата, Уил ги погледна с подозрение. Изабел се разсмя и го подкани да гледа по-широко на света. Той отхапа и каза:

— Не разбирам. Защо ви е да съсипвате хубавата филийка?

Последваха пържени яйца, гъби и шарен бекон, и от любезност Уил се застави да яде. Махмурлукът правеше всяко начинание мъчително. Дори дишането му се струваше трудно.

Изабел бе свежа и бъбрива, сякаш нищо не се беше случило. Той нямаше нищо против. Щеше да продължи с играта, заблудата или каквото там беше. Доколкото знаеше, май в днешно време хлапетата действаха точно така. Щом ти харесва, направи го, после забрави — голяма работа. Изглеждаше разумен начин да се оправяш с нещата. Може би се беше родил едно поколение по-рано.

Бяха сами. Лорд Кантуел още не се беше излюпил.

— Тази сутрин разучавах фламандските вятърни мелници — каза тя.

— Много си усърдна.

— Ами видях, че си на път да проспиш половината ден, и реших, че някой трябва да започне — хапливо подхвърли тя.

— И къде е следващата улика?

— Не съм я намерила.

— Какво не си намерила?

— Улика! Мозъкът ти още не се е събудил, господин Пайпър!

— Имах тежка нощ.

— Нима?

Не искаше да зачепква тази тема.

— Вятърни мелници?

Тя беше разпечатала няколко страници от интернет сайт.

— Знаеш ли, че първата вятърна мелница била построена във Фландрия през тринадесети век? И че при разцвета им през осемнадесети век са били хиляди? И че в момента са по-малко от двеста в цяла Белгия и само шейсет и пет във Фландрия? И че последната работеща фламандска мелница спряла през хиляда деветстотин и четиринадесета? — Вдига очи и му се усмихна сладко.

— Това изобщо не помага — промърмори той и изгълта кафето си.

— Да, не помага — съгласи се тя. — Но ме накара да се замисля. Трябва да се огледаме внимателно за какъвто и да било предмет на изкуството, изображение, картина — всичко, върху което има мотив вятърна мелница. Знаем, че няма книги по тази тема.

— Добре. Действаш с пълна пара. Радвам се, че поне един от нас го прави.

Тя беше ентусиазирана, преливаща от енергия млада кобилка, очакваща с нетърпение сутрешното препускане.

— Вчера бе един от най-възбуждащите дни в живота ми, Уил. Беше невероятно.

Той я изгледа през мрачната си мъгла.

— Умствено възбуждащи! — изкарана от търпение поясни тя, но после прошепна, докато икономката миеше чиниите: — И физически също.

— Запомни, че не можеш да разгласяваш абсолютно нищо от това — напомни й той колкото можа по-сериозно. — Има едни много опасни хора, които ще ти затворят устата, ако решиш да се разприказваш.

— Не мислиш ли, че светът трябва да знае? Нима правото на информация не е всеобщо? — Устните й се извиха в свежа усмивка. — И, между другото, би дало великолепен старт на научната ми кариера.

— За твое и за мое добро, умолявам те да не го правиш. Ако не ми обещаеш, тръгвам си още сега, вземам стихотворението със себе си и всичко това ще остане недовършено. — Изобщо не се усмихваше.

— Добре — нацупи се тя. — Какво да кажа на дядо?

— Кажи му, че писмото е интересно, но не хвърля никаква светлина върху книгата. Измисли нещо. Оставам с впечатлението, че имаш добро въображение.

Започнаха деня с обиколка на къщата и търсене на нещо, което да представлява евентуален интерес. Уил си наля още една чаша кафе за обиколката, а Изабел отбеляза, че се държи като типичен американец.

Приземният етаж на Кантуел Хол бе доста сложно устроен. Кухненското крило в задната част на къщата имаше серия килери и празни стаи за прислугата. Трапезарията — помещение с добри пропорции в предната част — се намираше между кухнята и преддверието. Уил беше прекарал целия предишен ден в голямата зала и библиотеката, и тази сутрин му бе показана още една голяма официална зала — гостната, наричана също френския салон, с колекция френски мебели от осемнадесети век и различни декоративни елементи. Помещението изглеждаше изоставено и неизползвано. Освен това Уил откри, че голямата зала е лишена от прозорци, тъй като предната й стена вече не беше външна за къщата. През седемнадесети век била построена дълга галерия, свързваща къщата с конюшнята, която отдавна била превърната в банкетна зала.

В галерията се влизаше през невзрачна врата в преддверието. Представляваше висок коридор с тъмна ламперия, картини по стените и странни каменни и бронзови статуи. Завършваше с огромна студена зала, видяла за последно банкет или бал най-малко преди половин столетие. Сърцето на Уил се сви, когато влезе в нея. Помещението бе пълно с кашони, купища мебели и всевъзможни вехтории, покрити с чаршафи.