Глен Купър - Книга на душите

Мъчеше го страшен махмурлук.

Наруга се за издънката си и когато видя почти празната бутилка да лежи като пиян клошар до леглото му, я попита гневно:

— Ти пък какво правиш тук, по дяволите?

Идеше му да излее остатъка от съдържанието й в умивалника, но не беше негова, нали така? Покри я с възглавница, за да не му се налага да я гледа.

Помнеше всичко, разбира се — не можеше да използва жалкото оправдание, че няма спомени. Беше кръшкал на бившите си жени, на приятелките си, на жените, с които бе кръшкал, но никога не бе лъгал Нанси. Радваше се, че се чувства като пълно лайно — заслужаваше си го.

Съобщението й все още бе в телефона му, чакаше отговор. Изтърка свирепо зъбите си с ментова паста, за да премахне вонята от устата си, а като излезе от банята, използва единствената налична чертичка, за да й се обади. В Ню Йорк беше рано, но той знаеше, че тя вече е станала, за да нахрани Филип и да се приготви за работа.

— Здрасти — каза Нанси. — Обаждаш ми се.

— Струваш ми се изненадана.

— Очаквах да ми напишеш съобщение. Далеч от очите, далеч от сърцето, така си помислих.

— Грешиш. Как я карате?

— Добре сме. На Фили му се е отворил апетит.

— Супер.

Гласът му звучеше малко странно.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да, добре съм.

Тя не изглеждаше особено убедена.

— Как се справяш?

— Намирам се в голяма провинциална къща. Все едно съм попаднал в роман на Агата Кристи. Но хората са… много приятни, готови да помогнат по всякакъв начин. Заслужаваше си. Направихме страхотно откритие, но вероятно не искаш да слушаш за него.

Тя помълча известно време, после рече:

— Не бях много радостна, но го преодолях. Разбрах нещо.

— Какво?

— Цялата тази уседналост. Тежи ти. Чувстваш се като в клетка. Появява се възможност за приключение и е естествено да се възползваш.

Очите му започнаха да парят.

— Слушам.

— Има и нещо друго. Хайде да опитаме да се преместим по-скоро. Имаш нужда да се махнеш от града. Ще поговоря с „Човешки ресурси“ дали има възможности за прехвърляне.

Уил се чувстваше невъобразимо виновен.

— Не зная какво да кажа.

— Не казвай нищо. Разкажи ми за откритието.

— Май не е за телефон.

В гласа й отново се долови безпокойство.

— Нали каза, че всичко е наред.

— Да, наред е, но… стари навици. Ще ти разкажа лично в най-скоро време.

— Кога се прибираш?

— Още не съм приключил, трябват ми един-два дни. Ще си тръгна при първа възможност. Намерихме първата улика. Остават още три.

— Пламъка на Прометей.

— Много го бива по главоблъсканиците господин Шекспир. Оказа се голям стар свещник.

— Ха! Фламандският вятър ли е наред?

— Да.

— Някакви идеи?

— Не. Ти?

— Ще си помисля. Прибирай се по-скоро.

В Лас Вегас беше късна нощ и Малкълм Фрейзър спеше до жена си, когато мобилният му телефон завибрира и го събуди. Един от хората му се обаждаше от оперативния център в Зона 51 и формално се извини, че смущава съня му.

— Какво има? — попита Фрейзър, докато спускаше краката си на пода.

— Току-що прехванахме разговор между Пайпър и жена му.

— Пусни ми го — нареди Фрейзър. Излезе от спалнята, мина покрай стаите на децата и се приземи на дивана в дневната, когато пуснаха файла.

Изслуша го и поиска да го свържат с Декорсо.

— Шефе! Какво правиш в два сутринта?

— Върша си шибаната работа. Къде си?

Декорсо седеше в наетата си кола, паркирана недалеч от отбивката за Кантуел Хол. Никой не можеше да влезе или излезе незабелязано. Току-що бе махнал целофана от сандвич с пилешко и омаза телефона си с майонеза.

— И аз си върша работата.

— Видя ли го?

— Само как изчука внучката снощи, иначе не.

— Морален дегенерат — промърмори Фрейзър.

— Я пак?

Фрейзър не отговори. Не беше някакъв речник.

— Странно, че току-що се е обадил на жена си. Не за да си признае. Казал й, че направили „откритие“ и че още не е приключил, трябвало да намерят още три улики. Май се прави на някакъв шибан следотърсач. Така стоят нещата.

— Тукашната храна е отвратителна, но ще оцелея.

Фрейзър го знаеше от първа ръка.

— Естествено, че ще оцелееш. — И добави: — Покрий се добре. От ЦРУ са обещали на СРС, че ще разберат какво е станало с Котъл, и нашите хора от Управлението вече ни задават въпроси, макар и апатично. Всички наши искат това да приключи. Другата страна ме притеснява.

Фрейзър не можеше да се върне в леглото. Проигра отново наум стратегията си, като се мъчеше да не умува дотолкова, че да се побърка. Беше решил да остави засега Спенс да помогне на Пайпър за онова, което правеше той в Англия. Дотук нещата вървяха добре. Пайпър беше попаднал на нещо. Нека си свърши работата, помисли си Фрейзър. После ще го спипаме и ще приберем резултатите. Винаги можеха да се доберат до Спенс и книгата. Нямаше да е трудно да го открият. Фрейзър бе наредил да следят къщата му във Вегас и предполагаше, че старецът ще се появи доста преди датата на смъртта му. Спенс бе ходещ мъртвец. Времето не беше на негова страна.