Глен Купър - Книга на душите

— Какво е това?

Жената още беше на колене.

— Тренкет, сър. Обущарски нож.

— И какво да правя с това на колана си? — насмешливо попита той. — Да отрежа нечий нос ли?

Разръчка останалите инструменти.

— Това са боклуци — заключи накрая. — Има ли нещо ценно тук?

— Бедни сме, сър. Моля ви, вземете инструментите и ни оставете в мир.

Чарлс закрачи напред-назад, като се оглеждаше за нещо, което би го задоволило достатъчно, за да зареже заплахата си да ги арестува. Вещите им наистина бяха мизерни — като онези, които държаха слугите му в селските си къщи.

Погледът му се спря върху сандъка край огнището. Отвори го, без да иска разрешение. Вътре имаше зимни наметала, дрехи и други такива. Разрови ги и напипа нещо твърдо и равно под тях. Когато махна дрехите, видя корицата на книга.

— Имате Библия? — възкликна той. Книгите бяха редки и се ценяха много. Никога не бе виждал селянин или занаятчия да притежава книга.

Елизабет бързо се прекръсти и като че ли се помоли наум.

— Не, сър. Не е Библия.

Чарлс вдигна тежката книга от сандъка и я огледа. Остана озадачен от датата на гръбчето — 1527 — и я отвори. Няколко свободни листа пергамент паднаха на пода. Той ги взе и хвърли бърз поглед на писанията на латински. Видя името Феликс в началото на страницата и остави листата настрани. После разгледа страниците и погледът му се плъзна по този сякаш безкраен списък имена и дати.

— Каква е тази книга?

Страхът пресуши сълзите на Елизабет.

— От един манастир, сър. Абатът я даде на съпруга ми. Не зная какво представлява.

И наистина, Лука никога не й бе говорил за книгата. Когато преди години се върна в Лондон от Вектис, той мълчаливо беше оставил книгата в сандъка и тя си остана там. Не искаше да й напомня за Вектис. Всъщност името на абатството никога не бе споменавано в дома им. Елизабет обаче имаше чувството, че книгата е лоша, и се кръстеше всеки път, когато й се налагаше да отваря сандъка.

Чарлс обръщаше страница след страница и навсякъде попадаше на годината 1527.

— Това да не е някаква магия? — остро попита той.

— Не, сър! — Елизабет се мъчеше да говори така, сякаш вярва в думите си. — Това е света книга от добрите монаси от манастира Вектис. Дар за съпруга ми, който познавал абата на младини.

Чарлс сви рамене. Книгата би трябвало да струва нещо, може би повече от четири шилинга. Брат му, който бе по-умел с перото, отколкото с меча, щеше по-добре да определи цената й. Щеше да се посъветва с него, когато се върне в Кантуел Хол.

— Ще взема книгата като отплащане, но съм крайно недоволен от станалото, жено. Исках ботушите ми да са готови за Кралския съвет. А останах единствено с разочарованието си.

Тя не отговори и безмълвно загледа как баронът прибира хвърчащите листа в книгата и излиза на улицата. Мушна книгата в дисагите си и потегли в търсене на друг обущар.

Елизабет се качи на горния етаж и влезе в стаичката, в която лежеше трескавият и изнемощял Лука. Нейният здрав, як мъж, спасителят на живота й, беше изчезнал, за да бъде заменен от тази стара, съсухрена обвивка. Лука бавно си отиваше. Мъничката стая миришеше на смърт. Отпред ризата му бе изцапана от стара кафява кръв и храчки. Имаше и нови, яркочервени петна. Елизабет повдигна главата му и му даде глътка ейл.

— Кой беше? — попита той.

— Барон Роксал.

Очите му се разшириха.

— Не направих ботушите му.

Задави го пристъп на кашлица и Елизабет трябваше да изчака, докато гърдите му се успокоят.

— Отиде си. Всичко е наред.

— Как успя да го умилостивиш? Той плати предварително.

— Всичко е наред.

— С инструментите ли? — тъжно попита той.

— Не. С нещо друго.

— С какво тогава?

Тя взе отпуснатата му ръка в своята и нежно го погледна в очите. За момент отново бяха млади и невинни, оставени сами срещу огромните, жестоки сили на един обезумял свят. Преди толкова много години той се бе втурнал и я беше спасил, храбър като рицар, бе я изтръгнал от онази воняща крипта и лапите на ужасната съдба. През целия си живот се бе опитвала да му се отплати, но така и не бе успяла да роди дете. Може би днес донякъде го беше спасила, като бе подхвърлила кокал на вълка пред вратата. Любимият й Лука можеше да умре в собственото си легло.

— Книгата — рече тя. — Дадох му книгата.

Той примигна невярващо, после бавно обърна глава към стената и зарида.

Веднага щом се събуди, Уил разпозна стария си нещастен синдром — главата му бе пълна с оловни тежести, устата беше пресъхнала, мускулите го боляха, сякаш бе пипнал грип.