Глен Купър - Книга на душите

После погледът му се премести върху долната плочка. Уил замръзна за момент, после скочи и когато Изабел се върна с чая, го завари да стои до камината и да се взира в нещо.

— Виж — посочи той.

Изабел остави подноса и отиде при него.

— Боже мой! — възкликна тя. — Право пред очите ни. Вчера я почуках.

На брега на лъкатушеща рекичка се издигаше малка вятърна мелница, изящно нарисувана в синьо и бяло. Художникът бе достатъчно умел, за да накара зрителя да си представи, че крилете на мелницата всеки момент ще се завъртят от приближаващия вятър, тъй като в далечината птиците прибираха крилете си, сякаш попаднали в невидим порив.

Чаят изстина.

След като се увери, че дядо й дреме в стаята си, Изабел донесе кутия с инструменти от килера и остави Уил да подбере необходимите.

— Само недей да я чупиш — умолително рече тя.

Той обеща да внимава, но не даде гаранции. Избра най-малката и най-тънка отвертка и леко чукче. Затаи дъх и започна леко да забива острия край в гладкия твърд хоросан.

Работата бе тежка и мъчителна, но спойката бе по-мека от керамиката, така че постепенно отстъпи пред стоманата. След като приключи с вертикалната линия, Уил започна с горната страна. Половин час по-късно двете хоризонтални линии бяха изчистени. Тъй като работеше в непосредствена близост до буйния огън, Уил плувна в пот и ризата му подгизна. Помисли си, че сега ще може да почука под плочката и да я освободи, без да му се налага да изчиства последната линия хоросан. Изабел почти се беше притиснала в гърба му и следеше всяко движение. Нервно се съгласи на предложението му.

Бяха нужни само три леки коси почуквания с отвертката, за да повдигне плочката от корниза на няколко милиметра. За щастие, беше цяла. Уил остави инструментите, хвана я с ръце, като внимателно я размести нагоре-надолу и настрани.

Плочката се освободи, напълно здрава.

Моментално забелязаха кръглата дървена тапа в центъра на зейналия квадратен отвор.

— Ето защо звучеше като останалите, когато я почуках — рече тя.

Уил извади тапата с помощта на отвертката. Тя покриваше дупка с диаметър два и половина сантиметра, пробита дълбоко в дървото.

— Трябва ми фенерче — настоятелно каза Уил.

Намериха фенерче в кутията за инструменти. Уил освети дупката и взе клещи с тънки щипци.

— Какво виждаш? — попита Изабел.

Уил хвана нещо с клещите и го издърпа.

— Това.

Беше един-единствен лист пергамент, свит в тънък цилиндър.

— Дай да го видя! — почти изкрещя тя.

Уил я остави да го развие и остана прав, след като Изабел се отпусна в близкия стол.

— На френски е — каза тя.

— Както вече казах, радвам се, че си тук.

— Малко е трудно да се разчете, почеркът е ужасен. Адресирано е до Едгар Кантуел. От хиляда петстотин и тридесета! Господи, Уил, виж кой е авторът! Подписано е от Жан Ковен.

— Кой пък е този?

— Калвин! Основателят на калвинизма, предопределението и тъй нататък. Най-големият богословски ум на шестнадесети век! — Слисаният й поглед пробяга по редовете. — Уил, той пише за книгата!

1527 г.

Роксал

Денят бе хубав за лов благодарение на снега, който бе покрил гората и полята около Кантуел Хол. Глиганът, който Томас Кантуел и групата му преследваха цяла сутрин, бе бързо и здраво създание, но скоро щеше да бъде опечен, тъй като дирята му лесно можеше да се проследи по бялата покривка и хрътките не се разсейваха от обичайните миризми на почвата.

Моментът на убиването бе достатъчно драматичен, за да бъде разказван край камината до края на сезона. Когато слънцето достигна зенита си и снегът заслепяваше ездачите, хрътките най-сетне заклещиха глигана при едни непроходими трънаци. Звярът атакува и промуши едно от кучетата, и беше ухапан в хълбока от друго. Зае отбранителна позиция, като грухтеше и дишаше тежко, кръвта капеше от задницата му. Всичко това ставаше пред очите на ловната група, която спря конете си в полукръг на безопасно разстояние.

Баронът се обърна в седлото си към сина си Едгар, мършав седемнадесетгодишен младеж с остро продълговато лице.

— Убий го, Едгар — рече той. — Накарай ме да се гордея.

— Аз ли?

— Да, ти! — раздразнено настоя баронът.

Другият му син Уилям подкара коня си, докато не застана плътно до него.

— Защо не аз, татко? — недоволно попита той.

Уилям бе с една година по-малък от Едгар, но изглеждаше по-възрастен. Имаше по-здраво телосложение, по-ъгловата брадичка и кръвясалите очи на ловец.