Глен Купър - Книга на душите

Едгар се пльосна на леглото си и се ухили на прислужницата.

— Здравей, Моли!

— Здравейте, милорд.

— Липсвах ли ти?

— Видях ви вчера — сладко отвърна тя.

— Това беше толкова отдавна — намусено рече той и потупа леглото с длан. — Ще дойдеш ли да ме видиш отново?

— Ще трябва да побързаме — изкиска се тя. — Господарката може да ме повика всеки момент.

— Ще отнеме точно толкова време, колкото е необходимо. Човек не може да се меси в непоклатимите закони на природата.

Когато тя приближи леглото, той я грабна и я издърпа върху себе си. Започнаха да се търкалят от единия край на постелята до другия, като се опипваха и гъделичкаха, докато тя не изохка силно. Моли се намръщи и потърка темето си.

— Какво има тук? — попита тя.

Махна възглавницата и видя под нея голяма тежка книга с числото 1527 върху гръбчето.

— Остави я там! — каза той.

— Какво е това?

— Просто книга. Не ти влиза в работата, госпожичке.

— Тогава защо е скрита?

Налагаше се да задоволи разпаленото й любопитство, ако искаше да продължат по същество.

— Баща ми не знае, че я взех от библиотеката. Много ревниво пази книгите си.

— Защо представлява интерес за вас? — попита тя.

— Виждаш ли датата? Хиляда петстотин двайсет и седма? Когато бях малък, ми стана чудно защо върху една книга ще има бъдеща дата. Винаги ми е била странна. Баща ми непрекъснато повтаря, че книгата съдържа велика тайна и когато навърша осемнайсет, ще ми покаже някакво старо писмо, което пази в касата си и което ще обясни всичко. Често си мечтаех какво ли ще бъде през годината, когато навърша осемнайсет. Е, тя вече настъпи. Ако не знаеш, сега сме хиляда петстотин двайсет и седма. Датата на книгата настъпи и затова тя е у мен.

— Това някаква магия ли е, милорд?

Едгар хвърли възглавницата върху книгата и отново награби момичето.

— Ако малката Моли се интересува толкова от магия, може би ще поиска да види жезъла ми.

Едгар бе прекалено зает с любовните си занимания, за да чуе как на няколко пъти извикаха името му за вечеря. И в най-лошия момент баща му рязко отвори вратата, за да види розовия задник на сина си, наместен между дръпнатата нагоре фуста. Лицето на Едгар бе заровено в пищната гръд на момичето.

— Какво, по дяволите? — изкрещя баронът. — Прекратете веднага!

Стоеше на прага с увиснала челюст, докато двамата млади любовници се мъчеха да се прикрият.

— Татко…

— Не говори! Само аз ще говоря. Ти, момиче, ще напуснеш къщата.

Моли заплака.

— Моля ви, господарю, нямам къде да отида.

— Това не ме интересува. Ако след един час си още в Кантуел Хол, ще заповядам да те бичуват. А сега изчезвай!

Тя изтича от стаята с раздърпани дрехи.

— Колкото до теб — обърна се баронът към треперещия си син, — ще те видя на вечеря, когато ще ти бъде съобщено какво те очаква.

Дългата тежка маса в голямата зала бе подредена за вечерното угощение и големият род Кантуел шумно се справяше с първото поднесено ястие. Буйният огън и плътно притиснатите тела бяха прогонили вечерния студ. Томас Кантуел седеше на централното място заедно със съпругата си. Беше смутен от лудорията на сина си, но апетитът му си бе все така добър, подсилен от усилията на лова. Лакомо беше изял супата си с месо от скопен петел и започваше яхнията с шунка и праз. Любимото му ястие — печен глиган — беше следващо, така че трябваше да остави място и за него.

Всички приказки спряха, когато Едгар влезе в залата. Погледът му беше забит в дъските на пода, не поглеждаше роднините и слугите. Предположи, че всички вече знаеха за случилото се; налагаше се да го изтърпи. Хихикащите братовчеди, както и чичовците му, със сигурност имаха същите провинения, но тази вечер той бе извадил лошия късмет да го хванат в крачка.

Зае мястото си до баща си и започна вечерята с кана вино.

— Пропусна благославянето на храната, Едгар — тихо рече майка му.

Брат му Уилям, който седеше до нея, се ухили и гадничко прошепна:

— Получил е друга благословия, ако не се лъжа.

— Тишина! — изрева баронът. — Няма да говорим за това на моята маса.

Угощението продължи, но разговорите бяха вяли и тихи. Един от мъжете наскоро се бе върнал от кралския двор и попита останалите какво мислят за молбата на краля до папата за анулиране на брака му с кралица Катерина. Кантуел се възхищаваха на благочестието на кралицата и недолюбваха развратната Болейн, но дори в рамките на рода подобни приказки бяха опасни. Влиянието на Хенри се простираше във всяка енория. Със сигурност ще се намери решение, увери Томас роднините си. Перспективата за разрив с папата заради такъв въпрос беше немислима.