Глен Купър - Книга на душите

— Искаш ли да вляза? — попита Декорсо. Бяха спрели недалеч, от другата страна на улицата.

— Не. Таксито чака — изръмжа Фрейзър. — Дай ми списък на всички обитатели на блока.

Декорсо отвори лаптопа и установи криптирана връзка със сървърите им. Докато работеше, Фрейзър затвори очи, унесен от тихото тракане на дебелите пръсти по клавиатурата.

— Господи! — възкликна Декорсо.

— Какво? — сепна се Фрейзър.

Декорсо му подаде лаптопа. Фрейзър го взе и се опита да фокусира уморените си очи върху списъка. Сви рамене.

— Какво има?

— В долната част. Виждаш ли го?

И тогава го видя. Уил Пайпър . Апартамент 6F.

Фрейзър замачка брадичката си, сякаш месеше глина. Последва порой ругатни.

— Не мога да повярвам, мамка му. Уил Пайпър! Не казах ли на онези идиоти от Пентагона, че са луди да го пускат?

В ума му се появи вбесяващият образ на Уил, настанил се удобно в тапицирания салон на частния самолет на секретаря Лестър, отпиващ самодоволно от уискито си на шест и половина километра над земята и на практика диктуващ условията.

— Каза им. Да, каза им.

— А сега отново е тук и ни работи.

— Дай да му видя сметката, Малкълм. — Гласът на Декорсо бе почти умоляващ. Помощникът му потърка дясното си бедро, което още пулсираше там, където куршумът на Уил бе разбил костта.

— Той е ОХ, забрави ли?

— Това не означава, че не мога да го прееба сериозно.

Фрейзър не му обърна внимание. Мислено прехвърляше различни сценарии. Трябваше да се обади тук-там, да си пробие път нагоре по хранителната верига до по-добре платени позиции.

— Пенсиониран агент на ФБР, живеещ в квартал като този, няма триста хиляди кинта, които да хвърли на търг. Той работи за някого. Ще трябва да разберем за кого. Внимателно. — Върна лаптопа на Декорсо. — Шибаният Уил Пайпър!

Младият Котъл седеше вдървено в апартамент в непознат град и разменяше шепнешком любезности с тлъст болнав мъж в скутер, също толкова стария му приятел и един друг мъж, по-млад, който изпълваше помещението с едрата си, застрашителна фигура.

Уил си помисли, че хлапето сигурно се чувства по-скоро като пренасящо наркотици муле, отколкото като търговец на антикварни книги.

Котъл отвори чантата си. Книгата беше увита в найлон на мехури и приличаше на дебел мек куб. Мъжът на скутера протегна ръце като малко дете и Котъл му я подаде. Спенс се опита да я задържи, но веднага трябваше да я пусне в широкия си скут, след което внимателно започна да сваля опаковката и да я хвърля на пода.

Уил наблюдаваше как Спенс сваля найлоните като люспи на лук и се приближава все повече до кожената подвързия. Въпреки тържествеността на момента се притесняваше, че Кениън може да настъпи мехурите и да събуди Филип със залпа.

След като свали и последния пласт, Спенс внимателно разтвори книгата. Задържа се на първата страница. Кениън се бе навел над рамото му.

— Да — едва чуто прошепна той.

За намиращия се в другия край на стаята Уил мастилените драсканици бяха толкова гъсти, че страницата изглеждаше почти черна. Да види имената, изписани с нечий почерк, беше съвсем различно от това да ги чете с модерните стерилни шрифтове от базата данни на Шакълтън. Човешко същество бе топило хиляди пъти перото в черното мастило, за да запълни всички тези страници. Какво ли е ставало в главата на пишещия? Кой е бил той? Как е успял да постигне подобно нещо?

Котъл развали магията. Въпреки безинтересната си физиономия имаше дар слово.

— Повикаха експерти. Някакви оксбриджски светила. Никой нямаше представа какво представлява книгата или къде е създадена. Очевидно е само, че е някакъв регистър на раждания и смърт. Питахме се дали вие не знаете нещо за произхода й?

Спенс и Кениън вдигнаха едновременно глави. Спенс не каза нищо, така че приятелят му трябваше да отговори по най-дипломатичния и заобиколен начин.

— Живо се интересуваме от периода. Страшно много неща са се случили в началото на шестнадесети век. Книгата е уникална и ще направим проучвания. Ако намерим някакви отговори, с радост ще ви ги съобщим.

— Ще ви бъдем много благодарни. Естествено, за нас е любопитно. Много пари бяха платени за книга с неизвестен произход. — Котъл огледа преценяващо стаята. — Апартаментът ваш ли е, сър?

Уил изгледа подозрително младежа. Нещо в коментарите му го глождеше.

— Да. Целият си е мой.

— И вие ли сте от Ню Йорк, господин Спенс?

— Ние сме от запада — уклончиво отвърна Спенс и смени темата. — Всъщност, можете да ни помогнете.