Глен Купър - Книга на душите

— Стига да е по силите ми.

— Разкажете ни за продавача, онзи Кантуел.

— Работя във фирмата от съвсем скоро, но доколкото разбрах, той е от типичните ни клиенти — с много земя и малко пари. Моят старши, Питър Нийв, отиде в Кантуел Хол да прегледа партидата. Това е стара извънградска къща в Уорикшър, която принадлежи на фамилията от векове. Лорд Кантуел също е бил там, но Нийв е имал вземане-даване предимно с внучката му.

— Какво са казали за книгата?

— Не много, предполагам. Била тяхна собственост, откакто лорд Кантуел се помнел. Предполагал, че родът му я притежава от поколения, но с нея не е свързана никаква конкретна история. Смятал, че е някакъв градски регистър или нещо подобно. Най-вероятно от континента, като се имат предвид многото езици. Не бил особено привързан към нея. Но за внучката му явно нещата стоят другояче.

— Защо? — попита Спенс.

— Тя споделила с Питър, че винаги изпитвала влечение към книгата. Не можела да го обясни точно, но имала чувството, че е нещо специално, и не искала да се разделя с нея. Лорд Кантуел бил на друго мнение.

Спенс затвори книгата.

— И това ли е всичко? Само толкова ли знаят онези хора за историята на книгата?

— Да, това е всичко, което ми беше казано.

— Имаше и друг купувач — рече Спенс.

— Друг основен купувач — поправи го Котъл.

— Кой беше той?

— Нямам право да ви кажа.

— А с каква националност? — попита Кениън. — Можете ли да ни кажете поне това?

— Беше американец.

— Прояви доста любопитство към нас, не мислите ли? — отбеляза Уил, след като Котъл си тръгна.

Спенс се разсмя.

— Умират си, че някой знае повече от тях за книгата. Сигурно са си изкарали акъла, че са я продали евтино.

— Определено — съгласи се Кениън.

— Срещу нас е наддавал американец — каза Уил.

Спенс поклати глава.

— Адски се надявам кучият син да не работи в Невада. Трябва да внимаваме, да си отваряме очите на четири. — Потупа с пръст корицата на книгата. — Е, Уил, искаш ли да й хвърлиш един поглед?

Уил взе книгата от скута на Спенс и седна на дивана. Отвори я напосоки и за няколко минути се изгуби в морето отдавна отишли си хора. Книга на душите.

Котъл се качи в чакащото такси и помоли водача да го откара до „Гранд Хаят“, където имаше резервация. Смяташе да вземе бърз душ и да пообиколи града. Може би щеше да намери един-два клуба, преди да се предаде на умората от неочаквано дългия ден. Докато таксито потегляше, остави кратко съобщение за Тоби Парфит на служебната му гласова поща, за да го уведоми, че доставката е направена. Трябваше да звънне и на още едно място, но реши да изчака, докато не остане сам в стаята си.

Фрейзър трябваше да вземе оперативно решение — да последва куриера и да измъкне потенциално важна информация или директно да се насочи към Пайпър и книгата. Трябваше да знае дали Пайпър е сам. В каква ситуация щеше да се озове при насилствено влизане в дома му? Щяха да му разгонят фамилията, ако в крайна сметка се забърка и полицията.

Много му се искаше да разполага с втори екип на място, но такъв нямаше. Довери се на интуицията си и на датата на смъртта на Котъл, и реши най-напред да се заеме с куриера. Когато Декорсо потегли, Фрейзър погледна към светещите прозорци на шестия етаж и мислено обеща, че ще се върне.

В центъра таксито остави Котъл пред издигнатия вход на „Хаят“, откъдето младият мъж взе ескалатора надолу към просторното лоби. Докато се регистрираше на рецепцията, Фрейзър и Декорсо го наблюдаваха от редицата асансьори. Котъл трябваше да тръгне към тях.

— Заплаши го, но не е нужно да го пребиваш — прошепна Фрейзър на помощника си. — Ще проговори. Той е просто куриер. Разбери какво знае за Пайпър и защо му е притрябвала книгата. Виж дали в апартамента не е имало и други. Знаеш си работата.

Декорсо изсумтя и Фрейзър се измъкна в лоби бара преди Котъл да го забележи.

Поръча си бира и си намери свободна маса. Беше изпил половината, когато телефонът му иззвъня.

Търсеше го един от хората му в оперативния център. Говореше напрегнато.

— Току-що изкопахме допълнителна информация за вашия човек, Адам Котъл.

Фрейзър не се изненадваше лесно, но новината го изкара от равновесие. Завърши разговора с кратко и раздразнено „Добре“ и впери поглед в телефона, мъчейки се да реши дали да се обади на Декорсо. Остави апарата на масата и бързо изгълта останалата половин бира. Сигурно вече бе късно за прекратяване на операцията. Реши да я продължи. Можеше да излезе прескъпо, но трябваше да я продължи. Съдбата е проклето нещо, помисли си той. Най-проклетото нещо на този свят.