Глен Купър - Книга на душите

В залата за заминаващи на терминал 5 на „Хийтроу“ Фрейзър бе отишъл при Котъл, докато младежът чакаше на опашката за регистриране на първа класа. Опасяваше се, че Котъл може да го забележи в самолета, и предпочете да елиминира евентуалните подозрения. Пък и искаше да му зададе няколко „невинни“ въпроса.

— Хей! — с шеговито приповдигнат тон възкликна Фрейзър. — Виж кой бил тук! Присъствах на търга сутринта.

Котъл присви очи към него.

— Разбира се, сър. Спомням си.

— Биваше си го, а?

— Да, сър. Много драматично беше.

— Значи пътуваме с един и същи полет, а? Ами това? — Фрейзър посочи чантата на Котъл. — Обзалагам се, че знам какво има вътре.

Котъл леко се смути.

— Да, сър.

— Има ли шанс да науча кой ще я получи? Още съм готов да я купя, може би ще успея да се споразумея с човека, който ме би.

— Боя се, че не ми е позволено, сър. Фирмена политика и тъй нататък.

Пътниците от първа класа бяха повикани да се качат в самолета. Котъл махна с билета си на Фрейзър.

— Е, приятен полет, сър — каза той, преди да се отдалечи.

Уил скочи от дивана, преди домофонът да звънне за втори път. Беше почти единадесет и момчетата от караваната идваха точно навреме. Изчака ги в коридора пред апартамента, за да им напомни да пазят тишина. Когато вратата на асансьора се отвори, Уил се стъписа от гледката. Спенс бе яхнал червен като пожарна скутер на три колела, а бутилката кислород бе завързана за багажника. Кениън се извисяваше над него.

— Това не вдига шум, нали? — нервно попита Уил.

— Не е „Харли“ — нехайно отвърна Спенс и забръмча напред.

Тримата представляваха неловка компания в малката дневна на Уил. Разговаряха рядко, шепнешком, телевизорът предаваше късните новини с намален звук. Кениън бе направил справка и бе потвърдил, че полет 179 е пристигнал навреме. Като се вземат предвид митническите проверки и обработката на документите, куриерът трябваше да пристигне всеки момент.

Фрейзър използва картата си на федерален агент, за да мине през митницата и да се смеси с шумната група посрещачи, очакващи пристигащите пътници. Един от хората му вече бе сред тях. Декорсо, облечен с подплатено кожено яке, бе агресивен на вид тип с груба четина и видимо куцаше. Без да каже нито дума, той му подаде тежък кожен пакет. Фрейзър моментално изпита облекчение, че отново разполага с инструментите на занаята си. Пъхна оръжието в празната чанта, преметната през рамото му, в която трябваше да се намира книгата.

Декорсо застана до него като безмълвна статуя. Фрейзър бе наясно, че подчиненият му не се нуждае от празни разговори. Беше работил с него достатъчно дълго, за да знае, че не е от приказливите. Но беше сигурен, че когато издаде заповед, Декорсо ще я изпълни буква по буква. Беше му задължен. Единствената причина да му позволят да се върне в Зона 51 след изписването от болницата бе застъпничеството на Фрейзър. В края на краищата, не можеше да се каже, че се беше увенчал със слава.

Уил Пайпър беше разказал играта на Декорсо. Бяха четирима срещу един в затворено пространство, но смотаният агент на ФБР беше успял да ги свали всичките. Декорсо се бе върнал на работа само преди няколко месеца с купища метал в бедрената си кост, липсващ далак и доживотни инжекции „Пневмовакс“, за да избегне евентуални инфекции. Останалите трима бяха напълно извън строя. Единият се хранеше през стърчаща от стомаха му тръбичка. Като водач на екипа, Декорсо бе ръководил едно огромно групово преебаване.

Фрейзър нямаше нужда да го връща на работа, но го направи.

Когато Адам Котъл, приличащ на замаян турист, най-сетне влезе в залата с куфарчето си на колела, Фрейзър вдигна брадичка.

— Това е той — каза, преди да се скрие зад туловището на Декорсо. Двамата проследиха как Котъл отива на гишето на „Бритиш Еъруейс“ и получава плик, след което се насочи към изхода.

— Колата ми е отвън, зад стоянката за таксита. Едно ченге следи да не я вземе паяк.

Фрейзър тръгна към изхода.

— Да видим кой минетчия ме надигра.

Поеха след жълтото такси по магистралата „Ван Уик“. Движението не бе натоварено и можеха да следят целта си през цялото време, без напрегнати моменти. Декорсо обяви, че се насочват към тунела „Мидтаун“, което означаваше, че пътуват към Манхатън. Умореният като куче Фрейзър сви рамене.

— Все тая — промърмори той.

Таксито остави Котъл между две пресечки. Младият мъж взе чантата си и каза на шофьора да го изчака. После спря на тротоара и отново направи справка с листа хартия, преди да изчезне във фоайето на жилищния блок.