Глен Купър - Книга на душите

— Настоя книгата да му бъде пратена по куриер в Ню Йорк още тази вечер. Предложи да плати билети първа класа и хотелските разноски на наш служител! Вече е запазил място за вечерния полет на „Бритиш Еъруейс“.

— Както и да е, без мен! — отсече Тоби.

— И без мен също — изсумтя Стайн. — Имам уговорка за вечеря.

Тоби забеляза асистентите си в другия край на помещението и им махна да дойдат. Нийв още беше замаян от преживяването с книгата на Кантуел, а Котъл, както обикновено, бе като истукан.

— Трябва ми някой, който довечера да отнесе книгата до Ню Йорк.

Котъл понечи да каже нещо, но Нийв пръв отвори уста.

— Господи, с удоволствие бих отишъл, Тоби, но паспортът ми изтече! Така и ме домързя да го подновя.

— Аз ще ида, господин Парфит — побърза да предложи Котъл. — Уикендът ми е свободен.

— Ходил ли си някога в Ню Йорк?

— Да, веднъж. На екскурзия от училището.

— Е, добре тогава. Получаваш работата. Купувачът е готов да плати задължението си още на летище „Кенеди“ и е приготвил парите. Осигурява ти билет първа класа и луксозен хотел, така че нищо няма да ти липсва. Човекът е много предпазлив, затова на гишето на авиокомпанията на летището ще те чака писмо с адреса, на който трябва да отнесеш книгата.

— Първа класа! — изстена Нийв. — По дяволите! Длъжник си ми, Котъл. Наистина си ми длъжник.

Фрейзър тихомълком се отдалечи. Момичето на рецепцията подреждаше брошури и регистрационни списъци.

— Искам да оставя благодарствена бележка на младото момче, което работи тук. Котъл. Беше много услужлив. Можете ли да ми дадете малкото му име и да ми кажете как се пише фамилията му?

— Адам — отвърна тя, очевидно изненадана, че някой толкова незначителен като новобранеца Котъл може да е от полза на важен клиент. Продиктува фамилията буква по буква.

На Фрейзър не му трябваше нищо повече.

Няколко часа по-късно Фрейзър пътуваше с такси към „Хийтроу“ и нагъваше три големи сандвича от „Макдоналдс“ — единствения ресторант на Хай Стрийт, на който можеше да се довери. Адам Котъл пътуваше в друго такси на стотина метра напред, но Фрейзър не се притесняваше, че ще го изпусне. Знаеше къде отива младежът и какво носи със себе си.

Преди това Фрейзър се бе свързал с дежурния в Зона 51 и бе поискал спешно търсене на Адам Котъл, приблизителна възраст двадесет и пет, служител на „Пиърс & Уайт Окшънс“, Лондон, Англия.

Дежурният му се обади десет минути по-късно.

— Намерих твоя човек. Адам Даниъл Котъл, Алегзандра Роуд, Рийдинг, Беркшър. Дата на раждане — дванадесети март хиляда деветстотин осемдесет и пета.

— Каква е датата на смъртта му? — попита Фрейзър.

— Странно, че питаш, шефе. Днешната. Твоят човек свършва днес.

„Защо ли не се учудвам?“ — уморено си помисли Фрейзър.

Уил подаде купата зелен фасул на тъст си. Джоузеф си сипа малко и се усмихна. Беше точно както го обичаше — с масло и al dente , което не бе неочаквано, тъй като го беше приготвила жена му. Мери се бе погрижила за цялата вечеря, дори за хляба, и беше разопаковала, подгряла и разделила на порции лакомствата в кухненския бокс, докато останалите се суетяха около Филип.

Наскоро превърналите се в баба и дядо Липински не можеха да се нарадват на внука си и нямаха абсолютно нищо против всеки петък вечер да пътуват четиридесет и пет минути от Уестчестър до Манхатън, за да получат поредната си доза. На Мери сърце не й даваше да натовари претрупаната си дъщеря с готвенето, така че тя приготви лазанята с всичките й добавки. Джоузеф беше избрал виното. Филип бе буден, във форма и готов за гости — същински рай.

Макар да бе семейна сбирка, Мери беше облечена официално и дори бе посетила фризьорския салон. Танцуваше из мъничката кухня в облак парфюм и лак за коса — по-тежичка и закръглена версия на дъщеря си, изненадващо хубава и младолика. Непослушната вълниста бяла коса на Джоузеф го правеше да прилича на побъркан учен, той пълзеше по пода, преследвайки по петите ухиленото бебе.

Нанси и Уил седяха един до друг на дивана, на повече от педя разстояние, без да се усмихват, стиснали здраво чашите си с вино. Беше повече от очевидно, че Липински са попаднали в горещата зона на семейни препирни, но правеха всичко по силите си да поддържат доброто настроение.

Джоузеф се бе промъкнал до жена си, беше си налял още вино и я бе потупал между лопатките, за да е сигурен, че е видяла повдигнатите му вежди. Тя се изкиска и прошепна:

— Не е толкова лесно, знаеш. Не помниш ли?