Глен Купър - Книга на душите

От първобитния рев на младежа Декорсо изгуби контрол. Годините тренировка и дисциплина внезапно бяха заличени като мост, пометен от внезапно придошла река. Ножът вече беше в неговата ръка и той абсолютно безсъзнателно се наведе и замахна към дясната страна на вече окървавения врат, разряза чисто сънната артерия и се дръпна назад, за да избегне кървавия фонтан.

Остана да седи задъхан, борещ се за глътка въздух, и гледаше как кръвта на Котъл изтича и той умира.

Когато дойде на себе си, Декорсо взе портфейла и паспорта на мъртвия, след което отвори куфара и пръсна съдържанието му, за да инсценира обир. Намери плика с адреса на Пайпър и го прибра в джоба си.

После излезе, все така задъхан.

В Лондон се вдигна тревога, след като обикновено надеждният Котъл така и не направи второто си обаждане. Дежурният офицер бе достатъчно загрижен да звънне на телефона му, но отговор не последва. Беше полунощ, дълбоко в недрата на голямата модерна сграда на Секретните разузнавателни служби на Вауксхол Крос, където ярките лампи светеха непрекъснато. Накрая шефът на отдела нареди на един асистент да звънне в „Гранд Хаят“ и да провери дали Котъл се е регистрирал.

От рецепцията изпратиха човек до стаята. Служителят дълго време чука на вратата и след като не получи отговор, влезе. Пред очите му се разкри адска сцена.

Сега книгата се намираше у Кениън.

Беше се привел над нея като богомолец и прелистваше страниците с дългите си пръсти. През всичките му години в Зона 51 нито веднъж не бе имал късмета да държи някоя от книгите, без свирепите погледи на наблюдателите да опъват нервите му.

Тримата не вдигаха никакъв шум, но въпреки това Уил бе неприятно изненадан, когато вратата на спалнята се отвори. Облечената в нощница Нанси примижа към тях.

— Съжалявам — рече Уил. — Помислих си, че сме тихи.

— Не можах да заспя.

Погледна към Спенс на скутера му и Кениън, който седеше на дивана с отворената книга в скута.

— Госпожо Пайпър, извинявам се, че се натрапихме — обърна се към нея Спенс. — Веднага си тръгваме.

Тя мрачно поклати глава и изчезна в банята.

Уил погледна виновно като загазил съпруг. Поне Филип не плачеше.

— Ще я увиеш ли, Алф? Трябва да вървим — каза Спенс.

Кениън не му обърна внимание. Беше погълнат. Сравняваше форзаците на предната и задната корица и ги натискаше с върховете на пръстите си.

— Нещо не е наред със задната корица — прошепна той. — Никога не съм виждал подобна.

Стана с книгата в ръце и я остави в скута на приятеля си.

— Покажи ми — подкани Спенс.

— Много е дебела. И еластична. Виждаш ли?

Спенс натисна с показалец задния форзац.

— Прав си. Уил, да ти се намира остър нож?

— Искаш да я режеш ли? — попита Кениън.

— Току-що платих триста хиляди долара за тази привилегия.

Уил имаше великолепен сгъваем „Уилям Хенри“, остър като бръснач, подарък за Коледа от дъщеря му. Докато го търсеше в чекмеджето на масичката, Нанси излезе от банята и го прониза с остър като ножа поглед, преди да затвори тихо вратата на спалнята.

Спенс взе ножа и дръзко направи двадесетсантиметров разрез по ръба на форзаца. После пъхна острието, повдигна хартията и се опита да надникне вътре.

— Не виждам достатъчно добре. Имаш ли пинцети?

Уил въздъхна и отиде до банята да вземе пинцетите на Нанси.

Спенс бръкна с тях в процепа и затърси, докато не попадна на нещо.

— Тук има нещо! — И бавно го измъкна.

Сгънато парче пергамент.

Кремавият лист бе изненадващо здрав и еластичен благодарение на дългите години изолация от светлината и външните въздействия. Спенс го разгъна — веднъж, два пъти.

Беше изписан с архаичен почерк, идеално центриран на страницата, нанесен много грижливо.

— Алф. Не нося очилата си. Какво е това? — подаде пергамента на приятеля си.

Кениън го заразглежда, клатейки невярващо глава. Прочете го наум.

— Невероятно — промълви той. — Невероятно .

— Какво е? — нетърпеливо изхриптя Спенс. — Казвай!

Очите на приятеля му бяха насълзени.

— Стихотворение, сонет по-точно. Има и година, хиляда петстотин осемдесет и първа. Посветен е на книгата, сигурен съм.

— Какви ги говориш! — възкликна Спенс толкова силно, че Уил трепна. — Прочети ми го.

Кениън зачете. Гласът му бе тих, но изпълнен с емоции.