Глен Купър - Книга на душите

Дългата реч изтощи болния мъж. Уил видя, че Спенс силно се е задъхал.

— И какъв е отговорът? — попита той.

— Отговорът е… — Спенс направи пауза за по-голяма драматичност, — че не знаем! — Изсмя се гръмко. — Точно затова обикаляме из Манхатън и се опитваме да ви ухажваме.

— Не мисля, че мога да ви помогна.

— Ние пък мислим, че можете — настоя Кениън.

— Вижте — добави Спенс, — знаем всичко за случая „Апокалипсис“ и Марк Шакълтън. Познавахме го — е, не чак толкова добре, но ако някой смяташе да наруши правилата, той щеше да бъде човек като Шакълтън, първокласен загубеняк, ако питате мен. Имали ли сте някаква връзка с него преди това?

— Беше ми съквартирант в колежа. За една година. А какъв е източникът ви на информация за мен?

— Клубът. Общуваме като ненормални. Знаем, че Шакълтън е измъкнал американската база данни със записите чак до „хоризонта“. Знаем, че е нагласил димна завеса, измисляйки серийните убийства в Ню Йорк.

Кениън тъжно поклати глава и се намеси:

— Още не мога да повярвам що за жесток човек трябва да си, за да пращаш на хората картички с датата на смъртта им!

— Знаем, че истинската му цел е била проста, да направи пари от схемата със застраховките — продължи Спенс. — Знаем, че сте го разкрили. Знаем, че е бил сериозно ранен от наблюдателите. Знаем, че са ви позволили да се пенсионирате от ФБР и да живеете спокойно. Ето защо, господин Пайпър, имаме сериозните основания да подозираме, дори почти да сме сигурни, че притежавате уникално преимущество пред властите.

— И какво по-точно е то?

— Вие трябва да притежавате копие на базата данни.

За миг Уил се върна отново в Лос Анжелис, бягаше от наблюдателите и забързано копираше базата данни от лаптопа на Шакълтън върху флаш паметта на задната седалка на таксито. Шакълтън гниеше като зеленчук в някакво забравено от Бога болнично отделение.

— Няма нито да потвърдя, нито да отрека.

— Това не е всичко — рече Кениън. — Хайде, Хенри, разкажи му.

— В средата на деветдесетте се сприятелих с един от наблюдателите, човек на име Дейн Бентли. Станахме дотолкова близки, че той ми направи върховната услуга в Зона 51. Бях ужасно любопитен. Единствените хора с достъп до информацията, която исках да науча, бяха натоварени със задачата да направят всичко възможно никой да няма достъп до нея! Наблюдателите, както знаете, са мрачна група, но у онзи тип Дейн имаше достатъчно човечност, за да наруши правилата заради приятел. Погледна датата на смъртта ми. Двайсет и първи октомври две и десета. По онова време ми изглеждаше много, много далеч. Сякаш щеше да пълзи безкрайно дълго време.

— Съжалявам.

— Благодаря. Оценявам го. — Спенс изчака следващия червен светофар, преди да попита: — Погледнахте ли своя запис?

Уил не виждаше причина да продължава да се прави на ударен.

— Погледнах. Обстоятелствата бяха такива, че се налагаше. Отвъд хоризонта съм.

— Това е добре — рече Кениън. — Голямо облекчение е да го научим, нали, Хенри?

— Точно така.

— Никога не съм искал да зная своята дата — продължи Кениън. — Предпочитам да оставя всичко в Божиите ръце.

— Ето как стоят нещата — разгорещи се Спенс и тупна с длани волана. — Разполагам с десет дни да науча истината. Не мога да отложа неизбежното, но искам да зная, преди да умра, по дяволите!

— Не виждам как мога да ви помогна. Наистина не виждам.

— Покажи му, Алф — нареди Спенс. — Покажи му какво открихме преди седмица.

Кениън отвори една папка, извади няколко страници — разпечатка от уебсайт — и ги подаде на Уил. Оказа се онлайн каталог на някаква лондонска антикварна книжарница „Пиърс & Уайт“, в който се обявяваше търг на 15 октомври 2010 г. — вдругиден. Имаше множество цветни фотографии на артикул 113 — дебела стара книга, върху чието гръбче бе гравирана годината 1527. Уил разгледа снимките и премина на подробното описание след тях. Прегледа набързо текста, но най-общо в него се казваше, че макар томът да е уникален, търговската къща не знае какво представлява той. Имаше и предполагаема цена — между две и три хиляди лири.

— Онова ли е, за което си мисля? — попита Уил.

Спенс кимна.

— В гилдията е добре известно, че един от томовете на библиотеката липсва. Книга за хиляда петстотин двайсет и седма година. Остават ми по-малко от две седмици живот, а аз откривам, че проклетницата се появява на търг! Трябва да се сдобия с нея! Проклетото нещо се е запиляло някъде в продължение на цели шест века! Единствената липсваща книга от стотици хиляди. Защо е била отделена от останалите? Къде е била? Някой знаел ли е какво представлява? Господи, тя може да ни каже повече от всяка друга книга, пазена в хранилището в Грум Лейк. Не искам да избързвам, но според всичко, което ни е известно, този том може да се окаже ключът за разбирането какво, по дяволите, означава две хиляди двайсет и седма! Имам предчувствие, господин Пайпър, много силно предчувствие. И, по дяволите, трябва да разбера, преди да умра!