Глен Купър - Книга на душите

„Помагаща ръка“!

Кой малоумен идиот от Пентагона е измислил това име?

Ако липсващата книга се окажеше в ръцете на някоя учена тиква, кой знае какви въпроси ще започнат да се задават и какви факти ще излязат на бял свят?

Така че Фрейзър разбираше защо именно той бе натоварен с тази задача. Това обаче не означаваше, че трябва да я харесва.

Пилотът обяви, че приближават крайбрежието на Ирландия и след два часа ще кацнат на „Хийтроу“. В краката му лежеше празно кожено куфарче, специално изработено за целта с необходимите размери и уплътнения. Фрейзър вече броеше часовете до завръщането си в Невада, а безценната книга за 1527 г. ще тежи на рамото му, удобно настанена в държавната чанта.

Тръжното помещение в „Пиърс & Уайт“ се намираше до главната зала на партера на масивната постройка от времето на крал Джордж. Участниците се записваха на рецепцията и влизаха в изискана стара зала със светлобежов паркет и висок гипсов таван. Едната стена беше изцяло заета от шкаф за книги, който бе толкова висок, че за достигането на горните рафтове трябваше да се използва стълба. Помещението гледаше към Хай Стрийт и тъй като завесите бяха дръпнати, жълтите снопове слънчева светлина се пресичаха с грижливо подредените редици дървени столове, създавайки шахматни шарки по пода. Имаше място за седемдесет или осемдесет души и в тази чудесна и ярка петъчна сутрин залата се пълнеше бързо.

Малкълм Фрейзър беше пристигнал рано, изгарящ от нетърпение да приключи със задачата. След като се регистрира при опереното момиче, което жизнерадостно игнорира навъсената му физиономия, той влезе в празното помещение и седна на първия ред, точно пред катедрата на водещия, и разсеяно завъртя между месестите си пръсти късата показалка. Участниците в търга започнаха да се събират и ставаше все по-очевидно, че Фрейзър не е типичният купувач на антикварни книги. Другите участници нямаха вид на хора, способни да вдигнат сто и осемдесет килограма от лежанка, да преплуват сто метра под вода или да убият човек с голи ръце. Фрейзър обаче бе определено по-нервен от късогледите си, слаботелесни съседи, тъй като никога не беше присъствал на търг и имаше само смътна представа за протокола.

Провери каталога и откри артикул 113 навътре в брошурата. Опасяваше се, че ако предметите се предлагат по ред на номерата, му предстои дълго и мъчително киснене тук. Стойката му беше изправена и вдървена, краката му бяха като заковани до чантата — едра канара с лице, по което имаше повече ъгли, отколкото извивки. Столът зад него остана празен, защото препречваше изгледа към подиума.

Беше научил за търга от имейл от Пентагона, изпратен на криптирания му смартфон. Точно тогава буташе количка в един супермаркет в предградията на Лас Вегас и чинно следваше жена си през отделението за млечни продукти. Тонът беше за съобщения с висок приоритет — настоятелен звън, от който устата му пресъхна, сякаш бе кучето на Павлов. Нищо хубаво не следваше точно след този сигнал.

Някакъв отдавна забравен филтър на контраразузнаването, който сканираше всички електронни медии за ключовите думи „1527“ и „книга“, се бе активирал и някакъв незначителен аналитик от агенцията бе препратил откритието нагоре по веригата, зачуден, но нямащ идея защо някой от военното разузнаване ще се интересува от уебсайт, обявяващ предстоящ търг на стари книги.

Но за посветените в Зона 51 това бе същинска бомба. Единственият липсващ том — иглата в копа сено — беше намерен. Къде е била книгата през всички тези години? През чии ръце е минала? Някой знаел ли е какво представлява тя? Можел ли е да се досети? Има ли нещо специално точно в този том, което би могло да компрометира мисията на лабораторията? Проведоха се срещи. Съставиха се планове. Писаха се доклади. Отделени бяха средства. Операция „Помагаща ръка“ наближаваше и Пентагонът избра не друг, а самия Фрейзър.

Помещението почти се беше напълнило, когато пристигнаха водещите търга и заеха местата си. Безупречно нагласеният Тоби Парфит застана зад катедрата и започна да наглася микрофона и инструментите си. От лявата му страна на застланата с покривка маса седнаха Мартин Стайн и други двама старши служители на книжния отдел. Всеки от тях имаше телефонна връзка с външни участници и слушалки на ушите, и спокойно зачакаха началото на заседанието.

Младшият помощник на Тоби, Питър Нийв, застана отдясно на шефа си като неспокойно момче за всичко, готово да изпълни всяко нареждане. Нийв се постара да е по-близо до Тоби от другия младок Адам Котъл, който постъпи в отдела едва преди две седмици. Котъл бе блондин с празен поглед, под трийсетте, с къса коса и пръсти като наденички; на външен вид приличаше по-скоро на чирак в касапница, отколкото на търговец на книги. Явно баща му се познаваше с управителя и на Тоби му бе казано да го вземе, макар да не се нуждаеше от допълнителна помощ, пък и Котъл нямаше нито университетска диплома, нито какъвто и да било опит в областта.