Глен Купър - Книга на душите

— Какво общо има това с мен?

— Искаме утре да заминете за Англия и да купите книгата вместо нас. Аз съм твърде болен, за да летя, а Алф, упоритият му кучи син, отказва да ме остави сам. Запазил съм ви билет първа класа, с обратен полет в петък вечерта. Наел съм ви и хубав апартамент в „Кларидж“.

Уил го изгледа мрачно и понечи да откаже, но Спенс не му позволи да отвори уста.

— Преди да отговорите, искам да знаете, че ми трябва и нещо друго, което е още по-важно за мен. Искам да видя базата данни. Зная датата на собствената си смърт, но така и не потърсих сведения за хората, които имат значение за мен. Доколкото знам, онзи шибаняк Малкълм Фрейзър, дано Богът на Алф да го тръшне утре, е по петите ни. Възможно е не прогнилите ми дробове да ми видят сметката след десет дни. Може да го направят мутрите на Фрейзър. Отказвам да напусна тази тленна обвивка, без да знам дали децата и внуците ми са отвъд хоризонта. Искам да знам дали са в безопасност. Отчаяно искам да знам! Ако направите тези неща за мен, господин Пайпър, ако вземете книгата и ми дадете базата данни, ще ви направя богат.

Уил клатеше глава преди още онзи да е завършил.

— Утре няма да замина за Англия — с равен глас рече той. — Не мога да оставя ей така жена си и сина си. И няма да докосна базата данни. Тя е моята застрахователна полица. Нямам намерение да рискувам сигурността на семейството си, за да задоволя вашето любопитство. Съжалявам, но това няма да се случи, макар че обещанието за богатство звучи доста добре.

— Вземете и жена си. Сина също. Ще платя за всичко.

— Тя не може да напусне работа просто така. Забравете. — Представи си как би реагирала Нанси и картината изобщо не му хареса. — Завийте вдясно по Пето авеню и ме откарайте у дома.

Спенс се разпеняви и започна да вика и да пръска слюнки. Трябваше да му съдейства! Часовникът тиктака! Не може ли да разбере колко е отчаян!

Човекът започна да кашля свирепо и така да хрипти, че Уил се уплаши да не би да изгуби управление и да се блъсне в паркираните коли.

— Хенри, успокой се! — замоли го Кениън. — Стига си говорил. Нека аз се оправя.

Спенс вече така или иначе не можеше да говори. Кимна с прошарената си глава и даде знак на Кениън да продължи.

— Добре, господин Пайпър. Не можем да ви принудим да направите нещо против волята ви. Помислих си, че може и да не сте склонен да се забъркате във всичко това. Ще наддаваме за книгата по телефона. Поне ни позволете куриерът да я достави в апартамента ви в петък вечерта, откъдето ние ще я поемем. А дотогава бъдете така любезен да обмислите другата част от щедрото предложение на Хенри. Не му е нужна цялата база данни, а само датите на по-малко от дузина души. Моля ви, помислете си хубаво.

Уил кимна и запази мълчание през останалата част от пътя, като се съсредоточи върху хриповете на Спенс и съскането на кислорода през тръбичките на носа му.

В същия този момент Малкълм Фрейзър се събуди със стряскане и се намръщи — чувстваше се необичайно дезориентиран. Виновници бяха пуснатият в салона филм и възрастната жена на средната седалка, която го тупаше по гранитното рамо и искаше да й направи място, за да отиде до тоалетната. Седалките в туристическия салон на американските самолети не бяха пригодени за неговото едро мускулесто тяло и десният му крак беше изтръпнал. Фрейзър стана, за да се разтъпче и да разкара игличките в него, и наруга шефовете си, че не са се изръсили малко отгоре за бизнес класа.

Нищо в това назначение не му харесваше. Да изпратят шефа на охраната на Зона 51 да купува книга на търг изглеждаше нелепо. Дори тази книга. Не можеха ли да натоварят със задачата някой лабораторен плъх? Самият той с радост би пуснал някой от наблюдателите си да го дундурка. Но не. От Пентагона искаха него. За съжаление, той знаеше защо.

Събитието „Каракас“ — минус тридесет дни и намалява.

Наближаваше едно от онези съществени предсказания на Зона 51, но този път беше различно. Не бяха в обичайната си пасивна, защитна готовност. Смятаха да се възползват от данните, да бъдат настъпателни. Пентагонът се беше задвижил. Генералният щаб заседаваше непрекъснато. Вицепрезидентът лично командваше специалната група. Правителството натискаше с цялата си тежест. Това бе възможно най-лошото време на бял свят да се появи единствената липсваща книга. Секретността винаги е била основен приоритет в Грум Лейк, но никой не искаше да се говори за възможен пробив в сигурността един месец преди операция „Помагаща ръка“.