Глен Купър - Книга на душите

До ден днешен Спенс си оставал най-младият новобранец в историята на ЦРУ и някои стари служители все още говорели за гениалното хлапе, перчещо се в Лангли с гигантското си его и огромните си аналитични способности. Вероятно било неизбежно към него да се обърне незабележим мъж в костюм и да му пъхне в ръката странна визитка с емблемата на военноморските сили. Естествено, Спенс поискал да разбере какво иска от него флотът и онова, което му било казано, променило живота му в сегашната посока.

Уил си спомни собственото си объркване в деня, когато Марк Шакълтън му бе споменал, че Зона 51 е флотско начинание. Военните имат своите традиции, някои от които упорито тъпи, и тази беше една от тях.

Както беше научил Уил, през 1947 г. президентът Труман натоварил един от най-доверените си помощници, Джеймс Форестал, с построяването на нова свръхсекретна военна база при Грум Лейк, Невада, в затънтен пустинен район на границата с равнините Юка. Поради картографското си означение „Тестов полигон 51, Невада“, започнали да наричат базата за по-кратко Зона 51.

Англичаните открили нещо необикновено тревожно по време на археологически разкопки на остров Уайт, на територията на стария манастир Вектис. Открехнали мъничко своята кутия на Пандора и моментално я затворили, когато осъзнали на какво са попаднали. Премиерът Клемънт Атли се обърнал към Чърчил да поеме ролята на посредник и да убеди президента Труман находката да премине в американски ръце, за да не попречи на следвоенното възстановяване на Великобритания.

Така се появил проектът „Вектис“.

Когато бил натоварен с поръчението, Форестал изпълнявал длъжността секретар на ВМС и проектът се лепнал за флота като паста, превръщайки Зона 51 в най-сухата, най-отдалечената от вода военноморска база на планетата. На работната група на проекта „Вектис“, ръководена лично от Труман, й хрумнала оригиналната идея да забулят Зона 51 в тайна и дезинформация — измама, която действаше и до днес, шейсет години по-късно. Те се възползвали от манията около съобщенията за наблюдавани НЛО, организирали и изиграли една малка драма в Розуел, Ню Мексико, след което пуснали слуха, че чисто новата база в Невада вероятно има нещо общо с космически кораби и други такива. Зона 51 се заела с истинската си мисия, а лековерната публика така и не разбрала каква всъщност е тя.

Във всяка администрация секретарят на ВМС бил на практика стражарят на Пентагона по всички въпроси, свързани с базата, и един от шепата държавни служители, които били наясно какво всъщност означава цялата тази потайност около нея. Привличането на Хенри Спенс от лагера на противника — ЦРУ — било смятано за сериозен удар и малко след приемането на предложението Спенс бил представен в кабинета на секретаря, за да бъде посрещнат с добре дошъл. Истината за новото назначение била толкова поразителна, че той почти нямал спомени как точно е минала срещата.

Уил слушаше съсредоточено, докато Спенс описваше първия си ден в пустинята Невада, дълбоко под земята в сградата „Труман“ — основния комплекс на Зона 51. Като новобранец, той бил тържествено заведен от началника си в трезора в присъствието на свирепо изглеждащи въоръжени стражи, известни като наблюдателите, и въведен в огромното, тихо, студено помещение, нещо като високотехнологична катедрала, където за първи път видял с очите си всичките 700 000 стари книги.

Най-необикновената и странна библиотека на света.

— Господин Спенс, това са вашите данни — казал му началникът с театрален жест, обгръщащ всички рафтове. — Малцина са получавали тази привилегия. Очакваме големи постижения от вас.

И Спенс започнал новия си живот.

Зона 51 намерила не само талант — организацията попаднала на същински фанатик. През следващите тридесет години всеки ден, когато се спускал в земните недра, Спенс блаженствал от привилегията, описана от шефа му, и от опияняващата възможност да бъде част от най-префинената тайна институция на света. Лингвистичните и аналитичните му умения му послужили добре и само след няколко кратки години той станал завеждащ китайската секция. По-късно щял да стане директор на азиатските въпроси и щял да завърши кариерата си като най-големия аналитик в историята на лабораторията.

През седемдесетте предложил комплексен подход за събиране на свързани с отделни хора данни, използвайки наличните, макар и примитивни, китайски бази данни и рудиментарните данни от преброяванията в съчетание с огромната разузнавателна мрежа, която разработил в сътрудничество с ЦРУ. Маоистките чистки и масовите преселвания често го принуждавали да прибягва до статистически модели, но един от най-големите му успехи бил през 1974 г., когато предсказал катастрофата от 28 юли 1976 г. в миньорския град Таншан, Североизточен Китай, убила 255 000 души. След земетресението президентът Форд бил в позиция незабавно да предложи предварително подготвената помощ на премиера Хуа Гуофен, с което затвърдил подобряването в отношенията между Съединените щати и Китай от епохата след Никсън.