Глен Купър - Книга на душите

— Защо ми е да разравям отново тези лайна?

— Защото случаите са прочути, част от популярната история. На хората им е интересно.

— История! За мен са просто гадни лайна. Пък и не мога да пиша.

— Дай го на друг. Дъщеря ти пише. Аз също. Мисля, че ще се продаде.

Уил се ядоса. Ако беше пиян, щеше да избухне, но новият Уил само се намръщи и категорично поклати глава.

— Няма да е зле вие двамата да вървите по собствения си път. Не съм ви хранилка.

Нанси го плесна по ръката.

— Уил!

— Татко, Грег нямаше предвид това!

— Така ли?

Домофонът иззвъня. Уил стана и раздразнено натисна бутона.

— Да?

Отговор не последва.

— Ало?

Домофонът отново иззвъня.

— Какво става, по дяволите?

Уил гневно слезе с асансьора до лобито и огледа празния вестибюл. Преди да излезе навън, видя визитна картичка, залепена с тиксо върху външната врата на нивото на очите.

Клуб 2027. Хенри Спенс, президент . И телефонен номер с код 702. Лас Вегас. Отдолу имаше бележка, написана с малки печатни букви:

Г-н Пайпър, моля,

свържете се незабавно с мен.

2027.

Числото го накара да поеме въздух през зъби.

Отвори входната врата. Навън бе студено и тъмно, малкото мъже и жени по тротоара се бяха сгушили, за да се предпазят от студа, и крачеха целенасочено по начина, по който вървяха хората в този квартал. Никой не се мотаеше, нямаше и каравана.

Мобилният му телефон бе в джоба му — държеше го там през деня заради редовните бебешки консултации с Нанси. Набра номера.

— Здравейте, господин Пайпър. — Гласът бе енергичен и жив, почти шеговит.

— С кого говоря? — остро попита Уил.

— С Хенри Спенс. От караваната. Благодаря, че така бързо отговаряте на съобщението ми.

— Какво искате?

— Да говоря с вас.

— За какво?

— За две хиляди двайсет и седма, както и по други въпроси.

— Не мисля, че идеята е добра. — Уил бързо крачеше към ъгъла, за да види дали няма да открие караваната.

— Мразя клишетата, господин Пайпър, но наистина е спешно, въпрос на живот и смърт.

— Чия смърт?

— Моята. Остават ми още десет дни. Моля ви, удовлетворете желанието на смъртника и приемете да поговорим.

Уил изчака дъщеря му да си тръгне, чиниите да бъдат измити и съпругата и синът му да заспят, преди да се измъкне от апартамента, за да се срещне с човека от караваната.

Беше вдигнал ципа на пилотското си яке, бе пъхнал ръце в джобовете на джинсите си и крачеше напред-назад, като се питаше със закъснение, дали постъпва разумно, като играе по свирката на този Хенри Спенс. От прекалена предпазливост бе сложил кобура през рамото и отново си припомняше тежестта на стоманата до сърцето си. Тротоарът бе пуст и тъмен и въпреки случайно минаващите коли Уил се чувстваше сам и уязвим. Внезапната сирена на някаква линейка, движеща се към болницата „Белвю“, го стресна и той усети как дръжката на пистолета опъва хастара на якето, движейки се в такт с ускореното му дишане.

Тъкмо се канеше да зареже всичко, когато караваната пристигна и спря, а въздушните й спирачки въздъхнаха. Вратата се отвори с хидравлично свистене и Уил зяпна нагоре към косматото лице зад волана.

— Добър вечер, господин Пайпър — поздрави го от високо шофьорът.

Отзад се раздвижиха някакви сенки.

— Това е просто Кениън. Безобиден е. Качвайте се.

Уил се качи, спря до седалката и се опита да запамети картината — навик от миналите години. Обичаше да оглежда местопрестъплението и да го възприеме цялото наведнъж, да го погълне подобно на някаква гигантска прахосмукачка.

Вътре имаше двама мъже — едрия шофьор и кльощавия, който се държеше за кухненския плот в средата на купето. Шофьорът, който изглеждаше към шейсетте, можеше спокойно да изпълни костюма на Дядо Коледа, без да са му нужни подплънки. Имаше буйна брада с цвета на катерича козина, която се изсипваше върху ризата му „Пендлетън“ и увисваше неподвижно между кафявите му тиранти. Гъстата му коса бе сиво-бяла и достатъчно дълга, за да я връзва на опашка, но я беше оставил да се спуска до раменете. Кожата му бе на петна, устните — зачервени, а очите — уморени и замъглени. Но бръчките около тях намекваха за някогашна жизненост и весел характер.

Имаше също и приспособления. Светлозелени пластмасови тръбички се виеха около врата му и влизаха в ноздрите. Тръбичките се спускаха надолу и свършваха в кутия с цвят на слонова кост, която тихо бръмчеше в краката му. Човекът беше на кислород.

Другият, Кениън, също бе около шейсетте. Представляваше предимно кожа и кости, напъхани в закопчан догоре спортен пуловер. Беше висок, с неловки движения, консервативно държане, прилежно подстригана и сресана на път коса, напрегната челюст и непреклонния поглед на военен, мисионер или ревностен вярващ в… нещо.