Глен Купър - Книга на душите

Филип беше заспал, когато Нанси се прибра. Уил й направи знак да мълчи и я прегърна с младоженска прегръдка — от ония, при които ръцете се мотаят насам-натам.

— Кога си тръгна Леонора?

— Преди час. Беше заспал.

— Толкова много ми липсваше. — Нанси се опита да се отдръпне. — Искам да го видя!

— А мен?

— Той е нумеро уно. Ти си нумеро дос.

Последва я в спалнята и я загледа как се навежда над креватчето и събува обувките си. Беше го забелязал и преди, но в този момент наистина му направи силно впечатление — Нанси беше развила някакво спокойствие и зряла женска красота, която, честно казано, му дойде неочаквано. Редовно й припомняше закачливо, че когато се срещнаха за пръв път във връзка със случая „Апокалипсис“, тя не беше точно от онези, които можеха да го накарат да пощръклее от похот. По онова време Нанси беше закръглена и се бореше със синдрома на новака — нова работа, силен стрес, лоши навици — и това бе станало причина да качи няколко килца. Уил си падаше по-скоро по момичета, които можеха да бъдат модели на бельо. Като футболна звезда на младини идеалът му за тяло бе тялото на мажоретка — и това му бе втълпено по същия начин, по който патицата втълпява патешкото поведение на малките си. През целия си живот щом видеше страхотно тяло, Уил се мъчеше да тръгне след него.

Честно казано, никога не беше помислял за Нанси в романтична светлина, докато една свирепа диета не я бе превърнала в нещо като пясъчен часовник. Значи съм повърхностен, щеше да си признае той, ако някой беше повдигнал въпроса. Но в началото външният вид не беше единствената пречка за романтиката. Уил трябваше да я въведе и в цинизма. Отначало от поведението и нагласата й на новоизлюпен новобранец му призляваше, сякаш беше получил стомашно разстройство. Но той се прояви като добър и търпелив учител и под неговото настойничество тя се научи да се съмнява в авторитети, да се отнася небрежно към бюрократщините и като цяло да плава близко до скалите.

Един ден, забатачен от нерешимостта на случая „Апокалипсис“, Уил осъзна, че тази жена прави всичко това не за друго, а заради него самия. Беше станала наистина хубавка. Уил започна да намира дребната й фигурка за секси, харесваше начина, по който можеше да я прегърне с грамадните си ръце и да я направи почти да изчезне. Обичаше копринения допир на кестенявата й коса, начина, по който се изчервяваше чак до гърдите, хихикането й, докато се любеха. Нанси беше умна и дръзка. Енциклопедичните й познания в областта на изкуството и културата бяха интригуващи дори за човек, чиято идея за култура бе филм за Спайдърмен. А на всичкото отгоре харесваше дори родителите й.

Беше готов да хлътне.

После в съзнанието му влязоха Зона 51 и Библиотеката и решиха нещата. Това го накара да се замисли за начина си на живот и дали да не се установи на едно място.

Нанси се справяше с бременността като шампион, хранеше се здравословно и се упражняваше всеки ден, почти до раждането. След това бързо свали килограмите и отново влезе в бойна форма. Беше твърдо решена да запази физиката си и да заличи майчинството като проблем за кариерата. Знаеше, че Бюрото не можеше открито да я дискриминира като работеща майка, но искаше да е сигурна, че в никакъв случай няма да бъде третирана като човек второ качество, напразно мъчещ се да се оправи сред напомпаните с тестостерон енергични мъжкари.

Крайният резултат от целия този физически и емоционален поток бе съзряване на ума и тялото. Нанси се върна на работа по-силна и по-самоуверена, като изваяна от мрамор — твърда и хладна. И съобщаваше на приятелите си, че съпругът и детето й се държат прилично и че всичко е наред.

За самата Нанси влюбването в Уил бе напълно предсказуемо. Славата му на печеното лошо момче беше примамлива като „Райд“ за комара — и също толкова смъртоносна. Но Нанси нямаше намерение да се остави да бъде изпарена. Беше твърде яка и загряваше бързо. Беше свикнала с разликата във възрастта — седемнадесет години, — но не и с разликата в манталитета. Можеше без проблем да понесе нахалството му, но твърдо отказваше да приеме Трошащата топка — прозвището, което му бе дала дъщеря му Лора в чест на годините съсипани бракове и отношения.

Нанси не знаеше — или не й пукаше особено — дали сериозното залитане на Уил към чашката е причина или резултат, но така или иначе то беше отрова и той трябваше да обещае, че ще спре. Трябваше да обещае, че ще бъде верен. Трябваше да обещае, че ще я остави да развие кариерата си. Трябваше да обещае, че ще останат в Ню Йорк, поне докато не си уреди прехвърляне на място, което да допада и на двамата. Не бе нужно да обещава, че ще бъде добър баща; тя имаше чувството, че това няма да е проблем.