Глен Купър - Книга на душите

За не повече от минута откри гръцки, португалски, италиански, френски, испански и английски имена, както и множество непознати думи, изписани с кирилски, еврейски, суахили, гръцки и китайски букви. Имаше и езици, за които можеше само да предполага. Промърмори нещо за африкански диалекти.

Допря върховете на пръстите си едни в други и се замисли.

— Що за град би могъл да има толкова разнообразно население през хиляда петстотин двадесет и седма година, да не говорим за числеността му? А как да си обясним велена? И това доста примитивно подвързване? Оставам с впечатлението, че това тук е доста по-старо от шестнадесети век. Определено в книгата има нещо средновековно.

— Но тя си е датирана.

— Е, да. Годината си е отбелязана съвсем надлежно. Въпреки това, такова е впечатлението ми, а аз никога не подминавам предчувствието си. Ти също не би трябвало да го правиш. Мисля, че трябва да се консултираме с академичните си колеги.

— Колко ли струва?

— Нямам представа. Каквото и да е това, то е нещо специално, рядкост, направо уникат. Колекционерите обичат уникатите. Така че нека засега не се безпокоим за цената. Мисля, че ще спечелим доста от нея. — Тоби внимателно отнесе книгата до другия край на масата и я постави отделно от другите, на видно място. — А сега да прегледаме останалите материали на Кантуел. Имаш грижата да вкараш информацията в компютъра. А когато приключиш, искам да прегледаш всяка книга страница по страница и да се оглеждаш за инициали, автографи, печати и тъй нататък. Не предлагаме на купувачите безплатни екстри, нали така?

Вечерта, много след като младият Нийв си беше тръгнал, Тоби се върна в мазето. Мина бързо покрай колекцията на Кантуел, която беше изложена на три дълги маси. Засега тези томове не представляваха за него по-голям интерес от купчина стари списания „Хелоу“. Отиде направо при книгата, която цял ден не бе излизала от ума му, и бавно положи голите си ръце върху гладката кожа. По-късно щеше да твърди, че в този момент е изпитал някаква физическа връзка с неодушевения предмет, странно чувство за човек, който няма наклонности към подобни глупости.

— Какво си ти? — попита той на глас. Огледа се подозрително, за да се увери, че е сам — помисли си, че подобно приказване на книги може да се отрази не особено благоприятно на нечия кариера в „Пиърс & Уайт“. — Защо не ми разкриеш тайните си?

Уил Пайпър не си падаше особено по ревящи бебета, особено ако са негови. Имаше смътен спомен за ревящо бебе номер едно четвърт век по-рано. По онова време беше млад заместник-шериф във Флорида, на когото все се падаха най-гадните смени. Когато се прибираше на сутринта, новородената му дъщеря вече се беше ококорила и изпълняваше редовните си номера на щастливо бебе. Когато се случваше да прекара нощта с жена си и Лора се разплакваше, той изстенваше под нос и отново се унасяше, преди Мелани да е извадила млякото от нагревателя. Не сменяше пелени. Не хранеше. Не успокояваше. И се беше разкарал преди втория рожден ден на Лора.

Но това беше преди две женитби и цял един живот, а сега бе друг човек, или поне така си казваше. Беше си позволил да бъде превърнат в нюйоркски татко от двадесет и първи век, с всичките атрибути на тази роля. Щом в миналото беше оглеждал местопрестъпления и бе ровил в разлагаща се плът, сега щеше да се оправи с една пелена. Щом можеше да подложи на разпит хлипащата майка на жертвата, нямаше да има проблем с едно разплакано бебе.

Това не означаваше, че се налага да му харесва.

В живота му имаше поредица нови фази и в момента се намираше в първия месец на най-новата — смес от пенсиониране и нефилтрирано бащинство. Бяха минали само шестнадесет месеца от неочакваното му напускане на ФБР до деня, в който отпускът по майчинството на Нанси изтече и тя се върна на работа. И ето че сега му се случваше от време на време да остане сам със сина си Филип Уестън Пайпър. Бюджетът им бе ограничен и не можеха да си позволят детегледачка за повече от тридесет часа седмично, така че му се налагаше да се оправя сам по няколко часа на ден.

Подобно на повечето промени в начина на живот, тази беше доста драматична. През повечето от двайсетте си години във ФБР той бе един от най-добрите специалисти по криминални профили и ловци на серийни убийци на своето време. Ако не бяха личните му дребни прегрешения, както ги наричаше снизходително, щеше да завърши кариерата си с почести, аколади и приятната длъжност на криминален консултант след пенсионирането си.