Глен Купър - Ще дойде дяволът

Прозвуча изстрел, толкова силен, че наруши нереалността на нападението.

Ръката я пусна и Елизабета се завъртя и видя Марко — лежеше на тротоара и се мъчеше да вдигне служебния си пистолет, за да стреля отново. Мъжът, който я беше сграбчил, се обърна към него и тя видя, че от рамото му се процежда кръв и попива в палтото му от камилска вълна.

Мъжът от телефонната кабина безмълвно мина покрай нея и двамата с ранения се нахвърлиха върху Марко, ръцете им блъскаха като бутала.

Тя изкрещя:

— Не!

И се спусна към мелето от ръце, за да спре убийството, но мъжът от телефонната кабина я изблъска силно с ръката, с която държеше ножа, и тя усети как острието проряза дланта ѝ.

Елизабета се вкопчи в краката на мъжа, опитваше се да го издърпа от Марко. Нещо поддаде, но не беше той, а панталоните му — започнаха да се смъкват от кръста му.

Той се извъртя и я удари силно през лицето.

Тя падна на тротоара. Усети кръвта — кръвта на Марко — да се разлива към нея. Мъжът, когото Марко беше ранил, беше приклекнал и дишаше тежко.

Чуха се викове. Някой викаше от някакъв балкон на половин пресечка от тях.

Мъжът от телефонната кабина — лицето му беше абсолютно безизразно — бавно коленичи до Елизабета и вдигна високо ножа.

Чу се друг вик, по-близо:

— Хей!

Мъжът се обърна.

В секундите преди непознатият да се обърне пак към Елизабета и да стовари юмрук върху гърдите ѝ, точно преди да изгуби съзнание, тя забеляза една странна, дори ужасяваща подробност.

Не можеше да е сигурна — никога нямаше да е сигурна, — но ѝ се стори, че видя нещо да се подава от гърба на мъжа точно над изхлузените му панталони.

Нещо, което нямаше място там, нещо дебело, месесто и отблъскващо, което стърчеше от гъмжило малки черни татуировки.

Ватиканът, в наши дни

Болката беше негова неизменна спътница, негова лична мъчителна и така се бе преплела с ума и тялото му, че по някакъв перверзен начин се беше превърнала и в негова приятелка.

Когато го сграбчеше силно и гръбнакът му се вцепеняваше в агония, той трябваше да се сдържа да не изрича неволно ругатните от младостта си на уличния език на Неапол. Имаше копче, което можеше да натиска, за да освободи доза морфин във вените си, но освен в редки мигове на слабост, обикновено посред нощ, когато сънят изглеждаше така безценен, избягваше да го използва. Христос би ли прибягнал до морфин, за да облекчи страданията си на кръста?

Но когато най-лошото от спазъма преминеше, оставяше приятна празнота. Той беше благодарен за урока, който му даваше болката: че нормалността е скъпа и че простотата трябва да се цени. Искаше му се да го беше съзнавал повече през дългия си живот.

Някой леко почука на вратата и той отговори с най-силния глас, на който беше способен.

В стаята с висок таван се дотътри монахиня силезийка, сивото ѝ расо почти метеше пода.

— Ваше светейшество — каза тя, — как се чувствате?

— Както преди час — отговори папата и се помъчи да се усмихне.

Сестра Емилия, не много по-млада от светия отец, се приближи и започна да се суети с вещите по нощното шкафче.

— Не сте си изпили портокаловия сок — смъмри го тя. — Да не би да предпочитате ябълков?

— Предпочитам да съм млад и здрав.

Тя поклати глава и продължи работата си.

— Позволете да ви повдигна малко.

Бяха сменили леглото му с моторизирано болнично. Сестра Емилия натисна копчето, за да повдигне главата му, и когато той беше достатъчно изправен, приближи сламката за пиене към сухите му устни и не свали поглед от него, докато той не отпи няколко малки глътки.

— Добре — каза тя. — Дзарили чака да ви види.

— Ами ако аз не искам да го виждам? — Старият папа знаеше, че монахинята е лишена дори от рудиментарно чувство за хумор, така че остави мълчанието ѝ да се проточи само няколко секунди, след което ѝ каза, че посетителят може да влезе.

Доктор Дзарили, личният лекар на понтифекса, чакаше в чакалнята пред папския апартамент на третия етаж с още един лекар от болница „Джемели“. Сестра Емилия ги въведе в спалнята и дръпна дългите кремави завеси към площад „Св. Петър“, за да пусне вътре гаснещата дневна светлина на хубавия пролетен ден.

Папата едва-едва вдигна ръка и тържествено помаха на мъжете. Беше с проста бяла пижама. Беше оплешивял след последната терапия, така че за да не му е студено, носеше вълнена шапчица, изплетена от лелята на един от личните му секретари.

— Ваше светейшество — поздрави го Дзарили. — Помните ли доктор Пачола?