Глен Купър - Ще дойде дяволът

Когато моментът настъпеше, Малахия трябваше да е готов, умът му трябваше да е свободен от други мисли. Мехурът го наболяваше, така че той повдигна расото си и се облекчи — гледаше развеселено как урината му се стича по покрива в градината на папата. Жалко, че старият негодник не стоеше отдолу с вдигнато лице и отворена уста.

Затъмнението стигна първата си четвърт, после половина, после три четвърти. Той почти не усещаше нощния хлад. Когато и последната светлина на луната се скри, изведнъж се появи полусянка, плътна и кехлибарена. И тогава Малахия видя това, което чакаше. През полусянката ярко светеха звезди. Нито малко, нито прекалено много.

Щеше да има време да ги преброи и да ги провери пак, преди полусянката да изчезне.

Десет.

Петдесет.

Осемдесет.

Сто.

Сто и дванайсет!

Отбеляза си го наум и повтори упражнението.

Да, сто и дванайсет.

Затъмнението започна да преминава и полусянката се разпадна.

Малахия внимателно се спусна към капандурата, слезе по стълбата и тръгна към стаята си: не искаше да губи нито миг.

Запали свещ и топна перото в мастилницата. Започна да пише колкото можеше по-бързо. Щеше да пише цяла нощ, чак до развиделяване. Виждаше го ясно също като звездите, ярко запечатани в окото на съзнанието му.

Тук, в Латеранския дворец, тук, в Рим, тук, в лоното на християнството, в дома на великия враг на неговия вид, Малахия получи ясно и сигурно видение за бъдещето.

Щеше да има още сто и дванайсетима папи. Сто и дванайсетима папи до края на Църквата. И до края на света, какъвто го познаваха хората.

Рим, 2000 г.

— Какво иска К? — попита мъжът. Беше седнал и нервно барабанеше с дебелите си пръсти по дървените странични облегалки на стола.

Въпреки че връзката беше прекъснала, другият мъж все още държеше слушалката. Остави я на вилката и изчака един автобус на градския транспорт да мине под прозореца им и дразнещият му грохот да затихне.

— Иска да я убием.

— Тогава ще я убием. Знаем къде живее. Знаем къде работи.

— Иска да го направим тази вечер.

Седналият мъж запали цигара със златна запалка. На нея имаше надпис „На Алдо от К“.

— Предпочитам по-добро планиране.

— Разбира се. Аз също.

— Не те чух да възразяваш.

— Това не беше някой от хората му. Беше К!

Седналият мъж изненадано се наведе напред и издиша облак дим, който се понесе във въздуха и се сля с бензиновите газове, които долитаха от улицата.

— Обадил ти се е лично?

— Не се ли сети от начина, по който говорех?

Вторият мъж дръпна от цигарата си толкова силно, че димът проникна до дъното на дробовете му. Когато издиша, каза:

— Значи тази вечер тя ще умре.

Елизабета Челестино беше смаяна от собствените си сълзи. Кога беше плакала за последен път?

Отговорът я връхлетя в кисел прилив на спомени.

Когато майка ѝ умря. В болницата, на бдението, на погребението и дни наред след това се беше молила сълзите да спрат и те спряха. Въпреки че беше още малка, тя ненавиждаше мокрите очи и набраздените от сълзи бузи, ужасните спазми в гърдите, липсата на контрол над тялото и се беше зарекла да пропъди изблиците от този род.

Но сега усети солените сълзи да парят очите ѝ. Беше ядосана на себе си. Как можеше да сравнява тези отдалечени във времето събития — смъртта на майка си и този имейл от професор Де Стефано?

И все пак беше твърдо решена да се изправи пред него, да го накара да размисли, да преобърне ситуацията. В пантеона на Римския университет Де Стефано беше бог, а тя, простата студентка, беше молителка. Но още от детството си Елизабета притежаваше упорита решителност и често постигаше своето, като обсипваше опонента си с канонада аргументи, а после печелеше битката с няколко залпа интелигентност. През годините мнозина бяха отстъпвали — приятели, учители, един-два пъти дори гениалният ѝ баща.

Докато чакаше пред кабинета на Де Стефано в катедрата по археология и античност в бездушната фашистка по стил сграда на хуманитарния факултет, Елизабета възвърна самообладанието си. Мръкваше се и беше необичайно студено. Парното не топлеше особено и тя беше завила голите си крака с палтото в скута си. Пълните с книги коридори на катедрата пустееха, томовете бяха заключени зад витрините на библиотеките. Флуоресцентната лампа хвърляше бяла ивица на покрития със сиви плочки под. Само една врата беше отворена — водеше в претъпкания кабинет, който тя делеше с още трима докторанти, но не искаше да чака там. Искаше Де Стефано да я види веднага щом завие зад ъгъла, така че бе седнала на една от твърдите скамейки, на които студентите чакаха преподавателите си.