Андерш Моте - Играта

Някъде отдалеч чу Хенке да скимти и се опита да се изправи.

По някаква причина вратата се беше отворила или Хенке така и ме я бе затворил, защото изведнъж борбата се бе преместила на балкона. Даг бе сграбчил главата на Хенке в нова хватка, също толкова ужасна, колкото и предишната, и Ребека видя как силите на малкия ѝ брат се стопяват. Краката му внезапно се отпуснаха и той спря да се съпротивлява, но Даг, изглежда, не забелязваше.

— Не си толкова отворен сега, а, копеленце?! — изрева той с ярко почервеняло лице и стисна още по-здраво.

И тя внезапно осъзна, че Хенке щеше да умре. Че Даг щеше да убие малкия ѝ брат, ей там, на техния балкон.

— Престани!!! — изкрещя тя по-високо, отколкото някога, преди бе успявала. Гласът ѝ прозвуча ужасяващо, сякаш идваше от гръдния кош, а не от гърлото.

Може би тъкмо това необичайно звучене сепна Даг и го накара да осъзнае, че е на път да отиде твърде далеч. Защото в същия миг, в който тя се хвърли към него, той пусна Хенке. Остави го да падне на земята като парцалена кукла и направи несигурна крачка назад. Към парапета на балкона.

Тя блъсна Даг с пълна сила право в гърдите. Макар че тежеше почти седемдесет килограма, при нормални обстоятелства ударът едва щеше да го помръдне, може би най-много да го накара да се олюлее.

Но този път явно го хвана в крачка или пък силата на удара ѝ беше по-голяма, отколкото тя можеше да си представи. Така или иначе, той залитна назад през балкона. Направи две олюляващи се крачки, махайки с ръце за някаква опора, нещо, за което да се хване и да възвърне равновесието на тежкото тяло и да му попречи да падне.

И тогава гърбът му се удари в парапета…

Този звук тя нямаше да забрави никога. Режещ, скърцащ метален звън, примесен със стенанието на бетона, който неохотно изпусна от хватката си крайно недостатъчните стоманени болтове.

Изведнъж парапета го нямаше.

Тя лежеше на пода на балкона, а Даг беше само на метър от нея, балансирайки точно на ръба. В очите му се четеше онзи обвинителен поглед, като че вече беше осъзнал как ще свърши всичко. Че тя няма да помръдне и пръст, за да му помогне. Че въобще няма да опита. Защото вътрешно тя вече ликуваше, празнуваше, че любовта ѝ към него, точно както и самият той, скоро ще бъде мъртва.

Че тя най-накрая ще бъде свободна!

— Вината е твоя! — каза погледът на раздяла, преди да изчезне зад ръба.

И тя знаеше, че е прав.

Зима е, мрак, и в този сън HP чака пред една осветена витрина. Той не знае какво или кого. Знае само, че трябва да чака. Че някой ще дойде. Някой важен.

Дървета с разперени клони ограждат улицата, където колите летят почти безшумно по белия асфалт. Стари модели, забелязва той, като че се е върнал назад във времето.

Той потропва с крака по загърнатата със сняг земя, за да се стопли.

И тогава чува църковна камбана да бие надолу по улицата и осъзнава на мига къде се намира. „Свеавеген“, почти до църквата „Адолф Фредрик“.

На кръстовището, което преди се наричаше „Тунелгатан“.

И внезапно ги вижда да идват към него. Двойка, които вървят хванати за ръце. Мъжът носи зимно палто и кожена шапка, а жената шлифер и някакъв вид шал. Той прокарва ръка по якето си и напипва предмета в джоба, след което се обръща към витрината и ги оставя да го подминат.

После се обръща и прави няколко крачки, за да ги настигне.

Изминали са десетина минути, откакто Даг падна от балкона, но тя не си спомня нищо от случилото се в промеждутъка. Седи в кухнята заедно с жена полицай на около четиридесет. „Тя изглежда мила“, улавя се, че си мисли Ребека.

Долу мигат сини светлини и осветяват целия двор. Тя не плаче, не го е правила през цялото време досега и няма и да го направи, това поне вече знае.

— Ще можеш ли да разкажеш какво се случи? — пита жената и точно когато Ребека отваря уста, за да го направи, чува гласа на Хенке от всекидневната.

— Аз го направих! — казва той, високо и ясно. — Сбихме се и аз го бутнах, после цялата лайнария се строши и той падна през парапета. Аз бях виновен.

Оръжието е в ръката му, голям, сребрист револвер с лазерен мерник отгоре. Червената точка сочи право в широкия гръб на мъжа.

Само да натисне спусъка и…

Но точно тогава те като че ли го забелязват, защото спират на място.

Мъжът се обръща и когато погледите им се срещат, той забелязва как онзи се усмихва подигравателно.

— Аха, малък престъпен келеш, този път мислеше да ме убиеш face to face!