Андерш Моте - Играта

Клипът на двайсет и седми му бе помогнал постепенно да разбере как трябва да стои камерата, за да бъдат снимките възможно най-добри. Без повече скапани, подскачащи кадри от средна височина като във влака и НК, отсега нататък само headshots.

Зрителите, или феновете, както все по-често ги наричаше, много бяха харесали мисията в НК.

Макар че не знаеше кои са, все повече чувстваше, че са his kind of people, стабилни пичове, с които с удоволствие би пил по една ледена, ако му се отдадеше случай.

Всъщност се бе опитал да намери начин да влезе в обществото. Беше потърсил начална страница, където да се регистрира като потребител, така че да може хем да играе, хем да вижда феновете и дори да си чати с тях. Да разбере кои са и защо харесват точно него.

Само че бе претърпял неуспех. Думите, които използва при търсенето, не дадоха желаните резултати, така че членството явно ставаше само с покана. Малко кофти, щеше да е адски готино, ако можеше да гледа клиповете на другите играчи, да не говорим за прекия контакт с феновете, но нямаше какво да се направи.

Така играта бе по-справедлива, призна той неохотно.

След втората си мисия умишлено се бе разходил бавно по „Шепсбрун“, като поне през половината път бе вървял заднишком, за да наблюдава делото си възможно най-дълго. Когато стигна до апартамента си на „Мария Трап“, Играта вече бе качила професионален монтаж. Започваше с неговото нестабилно видео вътре в сградата и се редуваше с външни кадри на часовника. После разделен екран с брояч в средата. От едната страна копчетата и ръката му, от другата въртящите се стрелки на часовника. Три, две, едно, щрак и времето над Стокхолм спира.

Петстотин точки, лично съобщение с поздравления от Водача и куп нови коментари, а освен това се бе изкачил с няколко места в класирането.

„Яко“ беше меко казано! Наложи му се да си набие не една, а две чекии, за да заспи.

Навън от метростанцията при „Св. Ерик“, направо по „Томтебугатан“ и надясно зад ъгъла. Докато постепенно наближаваше адреса, усетя как пулсът му се учестява. Реши да пресече „Биркагатан“, за да може да огледа целта на спокойствие от един вход отсреща и в същото време да изпуши една заслужена цигара.

Във всеки случай на адреса нямаше нищо странно.

Съвсем обикновена кооперация, построена някъде в началото на двайсети век, предположи той. Четирите реда прозорци плюс капандурите на покрива правеха всичко на всичко пет етажа. Както изглеждаше, на първия етаж имаше главно магазини и офиси, а най-горе — вероятно луксозен мезонет.

И какво сега?

Той свали телефона от катарамата до лявото рамо, където след известни терзания бе решил да го постави, засне с него фасадата, увеличи при входа, после отново върна в общ план. Тъкмо когато приключи, видя, че малката, червена лампичка е започнала да мига.

бе всичко, което пишеше на екрана и HP сбърчи вежди разочаровано, когато няколко минути по-късно извади найлоновата торбичка, напъхана зад сивата разпределителна кутия от другата страна на улицата.

Беше отишъл чак до Биркастан само за да вземе някакъв жалък пакет?

Що за скапана мисия беше това?

Но още преди да успее да надникне в торбата, лампата отново светна и минута по-късно, когато бе прочел внимателно третото съобщение за вечерта, той отново усети сърцето си да бие от вълнение.

This was more like it!

Той провери дали камерата работа и постави телефона на място.

Въведе кода, който току-що му бяха изпратили на вратата и чу бръмченето на ключалката.

„Lights, camera, action!“ помисли си той надъхано, като отвори вратата и се шмугна вътре.

Първата мишена се обърна светкавично!

„Малко вдясно“, отчете главният ѝ мозък, докато гръбначният вършеше останалото. Тя бръкна с дясна ръка под сакото, извади пистолета от кобура и в мига, в който цевта се освободи, го вдигна нагоре.

Оръжието срещна лявата ѝ ръка, тя хвана затвора, продължавайки движението нагоре, което накара механизма да вкара патрон в цевта. Веднага щом дясната ѝ ръка се изпъна, а лявата вече подпираше три пръста на дръжката, тя стреля бързо два пъти в средата на мишената.

Цялото движение не отне повече от секунда.

Ребека отстъпи бавно, зигзауерът все още в готовност, и се огледа наляво и надясно, задържайки погледа си над цевта. Когато бе изминала заднишком десетина метра от блиндажа, изведнъж изскочи следващата мишена, този път далеч вляво.

Тя бързо извъртя тяло и без да мисли, направи нови два изстрела още в движение.