Андерш Моте - Тръпката

— Сега ли тръгваш, веднага? Мислех да пийнем кафе, имаме да говорим за толкова неща…

Тя звучеше разочарована, но на практика той нямаше избор.

— Сори, но точно както ти каза вчера, трябва да се погрижа за едно нещо. Неотложно е…

— Но наистина ли си окей? Да те придружа ли…

— Не — отсече той може би прекалено остро. — Това е нещо, което трябва да уредя сам, Бека — добави малко по-меко.

Тя го изгледа продължително.

— Окей, но поне вземи мобилния ми, за да мога да ти звънна.

— Добре — каза той, взе телефона и го напъха в един от многото джобове на обемистото шушляково яке. Но точно преди да напусне апартамента, отново го измъкна навън и го мушна между две шапки на рафта в антрето.

Когато стигна до първия етаж, открехна внимателно външната врата на сградата, огледа улицата в двете посоки, преди да се изниже навън, и се втурна бързо към парка отсреща. Насиненото му тяло запротестира още след двайсетина метра тичане. Това не беше добър знак.

Изведнъж му се стори, че чува стъпки зад себе си. Спря намясто и се шмугна зад едно дърво.

Но се оказа просто лелка, излязла с кучето си.

Той я остави да го подмине и продължи внимателно по пешеходната алея в посока към „Фридхемсплан“.

Когато слезе от метрото при „Ропстен“, вече беше започнало да се смрачава.

На перона имаше само трима, четирима души, всички безобидни. Никой не го преследваше, той вкара в действие най-добрите си шпионски трикове както при „Фридхемсплан“, така и в „Т-сентрален“. Качи се на влак, пропътува една спирка, върна се обратно, влезе в някаква мотриса само за да изскочи навън точно преди да се затворят вратите.

С други думи, всичко би трябвало да е спокойно. Въпреки това се разходи до стоянката за таксита, която беше на нивото на улицата. Мота се при будката, докато чу малкия влак да се задава с дрънчене по моста Лидингьо и изчака до последната секунда, преди да заспринтира нагоре по стълбите.

Макар че спринтира беше силно казано. Тялото продължаваше много да го боли и му липсваше обичайната пъргавина в крачките. Инфрачервеният датчик изглежда беше повреден, защото само десетина сантиметра го разделиха от това да бъде гилотиниран между плъзгащите се врата, когато, залитайки, излезе на перона.

Скапаният стокхолмски градски транспорт!

Не беше се возил по линията „Лидингьо“ сигурно от пет години, не и откакто Класе имаше гарсониера под наем горе в Ларшбери и понякога си правеха афтърпартита там.

Всичко си изглеждаше същото, горе-долу като декор от Филмстаден 94 94 Филмовият град — бивше киностудио в Росунда, лен Стокхолм. През 20 в. там са продуцирани близо 400 филма и студиото се свързва на практика с всички големи шведски режисьори и актьори от миналия век, включително Ингмар Бергман. — Б.пр. . Виненочервени миниатюрни плюшени седалки, благородна дървесина и метални предупредителни табелки под всеки прозорец с анахронични надписи като Молим Ви да се въздържате да се навеждате през прозорците. И миришеше, и изглеждаше като филм от петдесетте.

Той слезе от влака една спирка преди целта си, запали цигара и се разходи през остатъка от пътя. Вървеше по тихите улички между вилите, където падащият сняг заглушаваше всички звуци.

Свещници, коледни лампички или ТВ-екрани хвърляха светлина чак до пътя.

Къщата ѝ беше най в края на една задънена алея и за всеки случай той провери паркираните покрай тротоара коли. Само по две от тях нямаше почти никакъв сняг, което означаваше, че са били паркирани през последния половин час. И двете бяха празни. Останалите коли бяха дотолкова затрупани, че трябва да са стояли там поне денонощие, и ако някой стоеше на пост вътре в тях, той щеше да е както замръзнал, така и сляп за околния свят.

За по-сигурно все пак пое по заобиколен път, избра съседната улица, след което се затътри по зле изгребаната велоалея, която свързваше краищата на двете улици, и така най-накрая се приближи до нейната къща.

Трептенето на свещи от два от прозорците означаваше, че тя най-вероятно си беше вкъщи. Той огледа за последно тъмната улица. Всичко изглеждаше спокойно.

Звънна. Чу в хола да се приближават стъпки, зад заскреженото стъкло се появи черна сянка. После ключалката изшумоли.

— Очаквах да се появиш… — каза тя и се усмихна.

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 23 декември, 19:11

От: MayBey

Намерих този, когото търсех.