Андерш Моте - Тръпката

И най-накрая точно преди мозъкът му да разбере какво щеше да се случи. В мига, преди в съня тялото му да се размаже на асфалта…

Той се будеше и заспиваше и мина доста време, преди да успее донякъде да се ориентира. Леглото му беше познато, както и стаята, в която се намираше. Страшно познати и той за кратко си помисли, че продължава да сънува. Но после болките го настигнаха. Вярно, човек можеше да изпитва болка и насън, но това тук си беше the mother of all pains…

Главата, диафрагмата, чаталът, ръцете, бедрата, стъпалата и дланите. На практика нямаше място, където да не го болеше. Следователно беше буден. Въпросът беше как, за бога, се бе озовал тук?

Вратата се отвори бавно и едно познато лице надникна вътре.

— Здрасти, Хенке — каза тя тихо.

Тя трябваше, разбира се, да го откара директно в спешното. Но той я беше умолявал да не го прави.

— Без болници, моля те… Свършено е с мен, ако ме вкарат в регистъра. СВЪРШЕНО, разбираш ли!

Така че го откара вкъщи, помогна му да изкуцука до апартамента и му даде няколко от най-силните си нокаутиращи хапчета, преди да го сложи да си легне.

Той спа неспокойно, буди се на няколко пъти и бълнува за пустинни птици, „Дресман“ и още цял куп несвързани брътвежи.

Тя трябваше да не е на себе си от притеснение. Но в същото време беше невероятно хубаво да го види, той да бъде в апартамента. На сигурно…

Беше повече от вероятно състоянието на Хенке да бе свързано с нейната катастрофална вечер с Йон. Не трябваше да си Айнщайн, за да се досетиш, че той сигурно ѝ се беше ядосал зверски и по всяка вероятност си беше изкарал яда върху Хенке.

Тя, естествено, изобщо не трябваше да му казва, че това е малкият ѝ брат…

Добра работа, Нормѐн!

Положението му можеше да е доста по-добро…

Прикритието му изгърмя, бяха го измъчвали и преследвали, а той почти се уби, играейки си на Спайдърмен в Йостермалм. Но безспорно беше хубаво да я види…

Въпросът беше какво всъщност смееше да ѝ разкаже.

Беше пробвал още предния ден, но болката в комбинация с хапчетата размъти мислите му.

Но сега поне трябваше да опита, тя определено го беше заслужила.

Малко или много беше спасила живота му.

Ама че адски късмет, че тя се случи там.

Но това не беше първият път, когато кармата го изненадваше, така че трябваше просто да благодари и да приеме положението.

Той се надигна от леглото и направи няколко неуверени крачки по пода. Всъщност мина по-добре, отколкото си мислеше.

Отвори вратата и закуца към всекидневната. Тя го посрещна в хола, облякла якето си.

— Хей, стана ли вече?

— Ммм, чувствам се малко по-добре. Реших, че трябва да поговорим…

— С удоволствие наистина! Но първо има нещо, което трябва уредя; нещо, за което трябваше да се погрижа много отдавна. Ще отнеме само два часа, окей…?

— Окей — промълви той.

Изпрати я до вратата като уморено куче. Тя забеляза разочарованието му.

— Веднага се връщам — каза тя, докато си слагаше шапка и ръкавици. — Междувременно се чувствай като у дома си. Знаеш къде е всичко.

Тя се измъкна бързо през вратата, но се спря по средата на стълбите.

— Не се притеснявай, братлето ми. Как го беше казал? I will clean it all up!

— Them… — измърмори той. — I will clean them all up…

Ho тя вече беше изчезнала.

Той седеше в далечния край на седалките, само на няколко реда от кортовете, с широкия си гръб към нея. В мача участваха две момчета на късна гимназиална възраст, но тя нямаше представа кой води.

Тенисът никога не я беше интересувал.

Тя тръгна бавно надолу по стълбите, после пое по реда зад неговия, свали тихо една от сините сгъваеми седалки и се настани на нея. Той все още беше изцяло съсредоточен върху играта и сякаш не я забеляза.

— Мамка му!

Един от тийнейджърите пропусна топка, която изглеждаше лесна, и тя чу мъжът да изсумтява. Гласът му накара сърцето ѝ да забие дори малко по-силно.

Спокойно…

Пое дълбока глътка въздух, за да се окопити.

— Здрасти, Тобиас! — каза след това.

Той се завъртя и за секунда изглеждаше почти изплашен. Никой полицай не обичаше да го изненадват.

— Бека! Какво, по дяволите, правиш тук?!

Тя не отговори.

Той огледа бързо сектора, след което хвърли тревожен поглед към тенис корта.

— В смисъл, за бога, Бека… не можеш да изскачаш така… Момчето ми играе там!

Тя сви рамене.

— Защо, няма нищо странно двама бивши колеги да седят и да си говорят за работа? Макар че ти напусна охраната преди доста време, шефът ми все пак продължава да ти е съсед и най-добър приятел, нали? BFF или както там казват младите.