Андерш Моте - Тръпката

Филип не се беше вързал на историята му, което може би не беше изненадващо. Самият той не знаеше точно защо беше започнал работа в ArgosEye.

Откъде всъщност му бе дошла идеята?

— Еее, какво избираш? — промърмори Елрой и повтори номера с кабелите пред носа му.

Още една синя светкавица, този път по-голяма. После още една.

BLINK.

Приумици…

BLINK.

Неща, които не съществуват…

BLINK.

Един

BLINK

сън?

Елрой защипа клема за едната ноздра на HP и така прекъсна скрийншотите в главата му. Металът беше леденостуден и действаше почти като упойка срещу болката в кожата. После мъжът премести пресилено бавно другата клема в посока към първата.

HP изви тяло, завъртя бясно глава, но всичко, което постигна, бе да си спечели няколко секунди отсрочка.

Fuck, fuck, FUCK!

Елрой притисна гърдите му с коляно, приклещи го здраво към леглото и размаха свободната клема към лицето му.

Червена.

Това означаваше, че синята вече беше намясто.

Значи този път нямаше да решава сам.

И двете хапчета наведнъж.

Отвори уста и гълтай…

Клемата приближаваше до лицето му. Нямаше голям избор… Нападаш или отпадаш?

Червено или синьо?

Клемата беше почти до него.

5

4

3

2…

— Гураб Ал-Баин! — изрева той точно преди клемите да се срещнат, след което всичко почерня.

Гласове.

Разтревожени.

— … чу ли какво каза?

— Гураб Ал-Баин?

— … никога не сме чували за такава група…

— … международни връзки…

— Това може да застраши цялата операция…

— Ще отложим срещата с няколко часа, докато научим повече. Връщам се след няколко минути…

Той умишлено задържа очите си затворени, докато направи бърза проверка на функциите. Зрение, слух, ръце и крака изглеждаха що-годе ок. Чаталът му трябваше да е един голям център на болка, но мозъкът му по някое време изглежда беше решил чисто и просто да прекъсне връзката със слабините, защото не усещаше почти нищо.

Чу външната врата да се затваря, последвана от стъпки, които се върнаха към спалнята. Но този път звуците като че ли идваха само от един човек и той открехна едното си око, за да потвърди теорията си.

Съвсем вярно, Елрой беше застанал на стража, докато шефът беше отишъл да провери новата притеснителна информация. Няколко минути от най-добрия му умиращ лебед 92 92 „Умиращият лебед“, балет от 1905 г. по музиката на Камий Сен-Санс и с хореография от Михаил Фокин. — Б.пр. явно свършиха работа, защото той чу стъпки в хола, а после шуртене от кранчето в кухнята.

Отвори предпазливо очи.

Стаята беше празна.

Копринените панделки около ръцете му, които още преди бяха започнали да дават признаци, че се разхлабват, не бяха издържали на конвулсиите и му трябваха само няколко секунди, за да освободи едната си ръка. Тази от момичетата скаути, която се бе заела с ръцете му, трябваше да върне значката си за правене на възли, защото той успя да освободи другата си ръка още по-бързо, но лентите около краката му бяха доста по-здраво вързани.

Елрой тропаше в кухнята, звучеше като че се занимава с кафеварката.

С известни усилия, HP развърза третия възел. Оставаше му само един крак, въпросът беше щеше ли да успее да докуцука до хола и да излезе през външната врата, без червенокосата горила да го спипа?

Два часа наблюдение без никакъв резултат. Но тя поне беше измислила как да проведе срещата утре. Щеше да има само един шанс, ако се колебаеше или изглеждаше дори леко несигурна, той просто щеше да продължи, щеше да си помисли, че тя ще се разкае точно както бе направила и по-рано. Но разликата беше, че този път тя наистина искаше да се отърве от него.

Завинаги!

Телефонът ѝ изписка.

Мислим, че открихме интернет доставчика му.

MayBey май се подвизава западно от града.

Прегръдки,

Мике

Той дръпна копринената лента, но последният възел отказваше да се предаде. За щастие, момичетата бяха използвали по една панделка, така че краката му бяха вързани с двата края на една и съща лента, прокарана през таблата на леглото. И макар възелът все още да беше здраво омотан около пищяла му, поне беше свободен от леглото.

Той уви панделката няколко пъти около крака си и я закрепи с небрежен възел, така че да не я настъпва.

После се измъкна с мъка от леглото и направи две залитащи крачки по пода на спалнята. Връзката между мозъка и диафрагмата му постепенно отново се задействаше и трябваше да прехапе устни, за да не изпъшка от болка.