Андерш Моте - Тръпката

— Просто информативно е, не съм заподозряна в нещо, Луде — възрази тя.

— Те това искат да си мислиш, Нормѐн. Почти всички вътрешни разпити започват информативно. Това кара хората да се чувстват сигурни и може би дори да проявят желание да са полезни — така, между колеги. И после изведнъж се оказва, че са казали прекалено много, изскача прокурорът и хоп, лепват им подозрение. Помни, че вътрешните не са обикновени колеги. Те следват техните си приоритети!

И ето че сега стояха в стаята за разпит…

Въпросът беше само кой се беше погрижил тя да се озове тук.

Далеч не липсваха кандидати.

Малка стая, облепена с плочки и миришеща на хлор, койка, закрепена за пода маса и два завинтени стола — това беше всичко.

Някъде далеч забръмча климатик и скоро той усети студена струя въздух откъм гърба си.

Бяха свалили всичките му дрехи освен гащите и той започна да трепери само след няколко минути.

Главата го болеше и макар че вероятно го бяха отвели обратно в града, все още чувстваше устата си, като че беше пълна с пустинен пясък.

Всичко му беше мъгла с несвързани поредици от образи тук-там. Полицейският хеликоптер, който кацна до лагера, раздаване на заповеди, хора, които си крещяха нещо едни на други.

В следващия му спомен беше с белезници зад гърба и го закопчаваха здраво за една от седалките.

После трябва пак да се е отнесъл, защото не си спомняше нищо от самия полет.

Имаше неотложна нужда от дрехи, чаша джава и топъл душ, но преди всичко от обяснение какво, по шибаните дяволи, ставаше!

Задникът му щеше да измръзне в тая стая, което беше иронично, защото навън сигурно беше трийсет градуса.

Две минути, след като зъбите му започнаха да тракат неконтролируемо, вратата се отвори и вътре влезе пълничък дребен мъж, окичен с мустаци и добре изгладена бежова униформа.

Той остави една сива карта на масата и след това се настани на стола срещу HP. Разгърна картата, извади бавно чифт очила за четене от единия преден джоб и започна да чете.

— E-e-e-mbasssssy — изтрака HP през зъби. — N-need Embass-ssy, нно май н-не разбираш к-какво ти каз-вам? I h-have rights, you knoww, пр-пра-вва!

— О, да, разбирам какво казвате — отвърна мъжът и безукорният му английски накара HP да подскочи, — Проблемът е, че не знам с кое посолство да се свържа. Не е норвежкото, защото паспортът ви е фалшификат.

Той погледна HP над тънките си очила.

— Името ми е сержант Азиз, следовател в кралската дубайска полиция. Но кой сте вие всъщност?

Той гледаше HP въпросително.

— Не успяхме да открием каквато и да е информация за истинската ви самоличност нито във вас, нито сред вещите ви в хотела. Човек почти би си помислил, че изобщо не съществувате. А човек, който не съществува…

Полицаят се наведе над масата.

— … също така не може да има някакви права — нали така?

— И така, Нормѐн, да обобщим — пристигнали сте на мястото и сте заварили пътя блокиран от тълпа хора. Вместо да слезете от автомобилите и да продължите пеша до сградите с охрана и ескорт от правителствени войници, ти си решила да прекратиш операцията, дотук вярно ли е?

— Забравяш атентатора — изстреля тя, все по-раздразнена от саркастичния тон на разпитващия.

Вестергрен хвърли продължителен поглед на колегата си.

— Той не се ли е появил, след като сте се качили обратно по колите?

— Не. Забелязах го, докато все още стояхме намясто — преди да взема решението за отстъпление.

— Беше ли въоръжен още тогава? — въпросът отправи гологлавият дребен чичко Валтерш и тя се обърна към него.

— Не, не още. Носеше торба и ми се стори, че мярнах оръжие в нея.

— Стори ти се? Мярна? Не беше ли сигурна?

Отново говореше Вестергрен все със същия дразнещ тон.

Тя пое дълбоко въздух.

— Точно както вече казах, възприех това, което видях, като оръжие. Всичко стана страшно бързо, невъзможно е да се каже в кой миг какво точно се случи…

— Разбираме това, Ребека — кимна Валтерш, — Но въпреки това бихме искали да се опиташ да раздробиш събитията колкото можеш, до най-малките подробности. Това ще ни помогне да разберем всичко по-добре, все пак нито Пер, нито аз сме били на мястото.

Той кимна към своя колега и отправи към нея още една приятелска усмивка, на която тя не можа да не отвърне.

— Стана, както ви разказах. Пристигнахме, спряхме и докато се опитвах да направя оценка на ситуацията, видях атентатора сред тълпата. Наблюдавах го в продължение на няколко секунди, след което прецених, че ситуацията е толкова опасна, че съществува риск както за охранявания обект, така и за екипа, и затова наредих да прекратим.