Розамънд Лъптън - Сестра

— Казвам се Емилио Коди. Съжалявам, ако съм ви уплашил.

Но аз веднага бях разбрала кой е. Дали не усетих заплаха заради обстоятелствата, заради подозрението, че те е убил или може би щях да го сметна за заплашителен, дори случаят да не беше такъв? Защото, за разлика от теб, аз намирам латинската сексуалност — тази дръзка мъжественост, излъчваща се от рязко изрязаната челюст и мургавата фигура — по-скоро за опасна, отколкото за привлекателна.

— Знаете ли, че е мъртва? — попитах и думите ми прозвучаха странно; театрален диалог, който не знаех как да поднеса. Тогава си спомних безцветното ти лице.

— Да. Разбрах от местните новини. Ужасна, ужасна трагедия. — Явно един от резервните варианти на тона му бе чар, колкото и неподходящо за случая да бе това, и аз си помислих, че да очароваш, също така можеше да означава и да вкараш някого в капан. — Само минах да си взема нещата. Зная, че може би изглежда като неприлично избързване…

Прекъснах го.

— Знаете ли коя съм?

— Приятелка, предполагам.

— Сестра й.

— Съжалявам. Натрапвам ви се.

Не можеше да скрие адреналина в гласа си. Тръгна към вратата, но аз блокирах пътя му.

— Вие ли я убихте?

Знам, прекалено директно, но пък и това тук не беше внимателно изпипан момент от роман на Агата Кристи.

— Очевидно сте много разстроена… — започна той, но аз го прекъснах.

— Опитали сте се да я накарате да направи аборт. Дали не сте искали също така да я премахнете от пътя си?

Емилио Коди остави онова, което носеше, и аз видях, че са платна.

— Не разсъждавате реално и това е разбираемо, но…

— Махайте се! Махайте се, по дяволите!

Изкрещях грозната си скръб към него — отново и отново — и продължих да крещя дори след като си беше заминал. Еймиъс влетя през отворената входна врата, замаян от сън.

— Чух крясъци.

Старецът се взря в лицето ми сред настъпилата тишина. Разбра, без да ми се налага да му обяснявам каквото и да било. Тялото му се сгърчи и той се извърна настрана; не искаше да видя мъката му.

Телефонът иззвъня и аз изчаках включването на секретаря:

— Здравейте, тук е Тес.

За момент правилата на реалността бяха нарушени, ти бе жива. Сграбчих слушалката.

— Скъпа? Там ли си? — попита Тод. Онова, което бях чула по-рано, бе, разбира се, запис на твоя глас. — Биатрис? Вдигна ли?

— Откриха я в една градска тоалетна. Изкарала е там пет дни. Съвсем сама.

Последва пауза; информацията не се покриваше с предсказания от него сценарий.

— Ще дойда при теб колкото е възможно по-скоро.

Тод беше моето спасително въже. Именно заради това го бях избрала. Каквото и да се случеше, щеше да ми е подръка, за да се държа за него.

Погледнах към купчината платна, които Емилио бе зарязал. На всичките беше нарисувана ти, гола. Никога не си се отличавала с моята срамежливост в това отношение. Сигурно авторът беше той. На всички картини лицето ти беше извърнато встрани.

— На следващата сутрин отидохте да споделите притесненията си с детектив Финбъро? — пита господин Райт.

— Да. Той каза, че прибирането на картините от Емилио било изключително безчувствен акт, но не означавало, че в него непременно можем да търсим нещо повече. Каза ми, че съдебният лекар ще изиска разрешение за аутопсия и че ще трябва да изчакаме резултатите, преди да отправяме каквито и да било обвинения или да стигаме до определени заключения.

Речникът му беше толкова премерен, толкова овладян. Вбеси ме. Може би поради крехкото си душевно равновесие му завиждах за баланса.

— Мислех, че детектив Финбъро поне ще попита Емилио какво е правил в деня на убийството. Той ми отвърна, че докато не излязат резултатите от аутопсията, няма да знаем със сигурност кога е умряла Тес.

Госпожица Падам-си-по-шефа-си влиза с минерална вода и аз съм доволна от прекъсването. Странно обезводнена, изгълтвам водата на един дъх и първо забелязвам розовия й перлен лак за нокти, после — венчалната халка на пръста й. Защо вчера бях погледнала само към лявата ръка на господин Райт? Тъжно ми е за госпожица Падам-си-по-шефа-си, която, макар и да не се намира под непосредствена заплаха от изневяра, е подложена на емоционално изкушение всеки ден от девет до пет и половина. Господин Райт й се усмихва:

— Благодаря, Стефани.

Усмивката му е невинна и в нея липсва какъвто и да е намек за интимност, но самата й откритост е привлекателна и може да бъде изтълкувана погрешно. Изчаквам секретарката да излезе.