Розамънд Лъптън - Сестра

— Съжалявам, не знаех колко късно е станало.

— Както казахте, времето престава да има смисъл, когато някой наш любим човек умре.

Питам се дали ще ме последва. Чувствам колко различни са ситуациите, в които двамата се намирахме. През последните пет часа господин Райт беше станал свидетел на разголването на чувствата ми. Помежду ни се възцарява мълчание и аз се замислям дали да не го помоля и той да разголи душата си.

— Жена ми почина преди две години при катастрофа.

Очите ни се срещат и между двама ни се заражда другарство; двама ветерани от една и съща война, уморени от битки и емоционално обезкървени. Дилън Томас греши: смъртта не остава без царство. Смъртта печели войната и скръбта е косвената вреда. По времето, когато бях студентка по английска литература, никога не съм си представяла, че ще споря с поетите, вместо да се уча от техните думи.

Господин Райт ме изпраща до асансьора. Една чистачка чисти коридора с прахосмукачка; другите офиси тънат в тъмнина. Той натиска бутона и изчаква с мен пристигането на асансьора. Влизам вътре сама.

Докато асансьорът се спуска надолу, усещам насъбралата се горчива слюнка в гърлото ми. Тялото ми се бе поддало не само на вербални, но и на физически спомени, и аз отново бях почувствала надигащото се гадене, сякаш физически се опитвах да изхвърля навън всичко, което ме гнетеше. Сърцето ми отново се беше удряло силно в ребрата, изцеждайки въздуха от дробовете ми. Излизам от асансьора, главата продължава да ме боли жестоко — както в деня, в който те бяха открили. Тогава фактът за твоята смърт детонира в мозъка ми; избухваше отново и отново, и отново. Докато говорех пред господин Райт, отново се бях озовала в минно поле със завързани очи. Смъртта ти никога няма да бъде обезоръжена и сведена до спомен, но поне се бях научила как през някои дни — добрите дни! — да я заобикалям. Не и днес.

Излизам от сградата и вечерта е топла, но аз продължавам да треперя и космите по ръцете ми настръхват, опитвайки се да съхранят топлината на тялото. Не зная какво ме беше разтреперило толкова силно през оня трагичен ден — дали хапещият студ или шокът.

За разлика от вчера, днес не усещам заплашителното присъствие зад гърба си, може би защото, след като бях описала деня, в който те бяха открили, не ми беше останала емоционална енергия за страха. Решавам да повървя, вместо да хвана метрото. Тялото ми се нуждае от стимули от истинския свят навън, не от климата на спомените. Смяната ми в „Койотът“ започва след малко повече от час, така че ще имам достатъчно време да извървя разстоянието дотам.

Поразена си и да, съгласна съм — аз съм лицемерка. Все още си спомням наставническия си тон.

—_ Сервитьорка? Не можа ли да намериш нещо по-малко…?_

Гласът ми замря, но ти знаеше с какво да запълниш празнотата: „затъпяващо“, „под твоето достойнство“, „задънена улица“.

— Работя това само за да си плащам сметките, не е избор на кариера.

— Но защо не си намериш някоя дневна работа, която може да доведе до нещо по-сериозно?

— Не е дневна работа, а нощна.

В хумора ти имаше известна горчивина. Беше усетила скритото ухапване; липсата ми на вяра в твоето бъдеще като художничка.

Е, за мен това е нещо повече от дневна или нощна работа — това е единствената работа, която имам. След триседмично отсъствие по семейни причини търпението на шефа ми се беше изчерпало. Трябваше да му кажа — избирай между двете възможности, Биатрис — какво смятам да правя и моето оставане в Лондон на практика означаваше, че напускам. Това ме прави да изглеждам като някой решителен човек, който реагира гъвкаво според ситуацията и без да се замисля, заменя поста на главен мениджър на дизайнерска компания за корпоративна идентичност с професията на сервитьорка на половин щат. Но ти знаеш, че изобщо не съм такава. Освен това работата ми в Ню Йорк с нейната редовна заплата, отлична пенсионна схема и пълно работно време беше последната ми връзка с един предсказуем и защитен живот.

Изненада: харесва ми да работя в „Койотът“.

Ходенето помага и след четиридесет минути дишането ми се забавя; сърцето ми се връща към познатия ритъм. Най-накрая ти обръщам внимание, когато ми повтаряш, че трябваше поне да се обадя на татко. Но си казвам, че новата му жена ще го утеши много по-добре от мен. Да, женени са от осем години, но аз все още я възприемам като новата му жена — свежа, бяла и блестяща с младостта и тиарата си от фалшиви диаманти, неопетнена от загуба. Нищо чудно, че татко избра нея пред нас.