Розамънд Лъптън - Сестра

Докато приближавах към Хайд Парк, ме подмина полицейска кола с надута сирена. Звукът ме изпълни с паника. Натиснах педала на колата. Когато пристигнах до Ланкастър Гейт, полицейската кола, която ме беше изпреварила, тъкмо се присъединяваше към другите, които вече бяха паркирали там; сирените им надаваха електронен вой.

Влязох в парка. Наоколо ми се сипеше сняг. Прииска ми се първо да бях изчакала още малко, да си бях отпуснала час и нещо, за да се насладя на собствения си живот. На повечето хора това ще им се стори егоистично, но ти си живяла със скръбта или по-точно една част от теб бе умряла от скръб, така че знам, че ще ме разбереш.

Навътре в парка виждах полицаи, повече от дузина. Към тях приближаваха полицейски коли, караха направо през парка. На мястото, където кипеше това оживление, бяха започнали да се събират любопитни граждани — телевизионно риалити на живо.

Толкова много отпечатъци от стъпки и гуми в снега!

Бавно вървях към тях. Умът ми беше странно спокоен, регистрираше забавено, че сърцето ми се блъска на неравни интервали в гърдите, че съм останала без дъх, че силно треперя. Умът ми някак си успяваше да се държи на разстояние, да не се превърне в част от реакцията на тялото ми.

Подминах един човек от поддръжката на парка, облечен в кафява униформа, който говореше със собственик на лабрадор.

— Попитаха ни за басейна и за езерото, и аз си помислих, че ще ги пресушат, но главният офицер реши първо да претърсят изоставените сгради наоколо. След съкращенията имаме доста такива. — Към слушателите му се присъединиха още стопани, разхождащи кучетата си, както и тичащи за здраве хора. — Преди години онази сграда там беше мъжка тоалетна, но накрая се оказа, че е по-евтино да се постави нова, отколкото да се ремонтира старата.

Подминах ги и продължих към полицаите. Опъваха кордон около една малка запусната викторианска постройка, наполовина скрита зад храстите.

Близо до кордона видях полицай Върнън. Вечно розовите й бузи сега бяха пребледнели, очите й — подпухнали от плач; трепереше. Един полицай я беше прегърнал през рамото. Не ме видяха. Гласът на полицай Върнън беше задъхан и неравен:

— Да, виждала съм, но само в болницата и никога някой толкова млад. Или толкова самотен.

По-късно щях да съм й благодарна за физически изразеното състрадание. Тогава обаче думите й се забиха в съзнанието ми, накараха насила мозъка ми да се заеме с онова, което се случваше.

Стигнах до полицейския кордон. Детектив Финбъро ме видя. За момент, изглежда, се изненада от появата ми там, после лицето му изрази съчувствие. Той приближи до мен.

— Биатрис, толкова съжалявам…

Прекъснах го. Ако успеех да предотвратя изричането на страшните думи на глас, значи нямаше да са верни:

— Грешите.

Исках да избягам от него. Той взе ръката ми в своята. Помислих си, че ме спира. Сега си мисля, че ми е предлагал нежен жест на хуманност.

— Открихме Тес.

Опитах се да издърпам ръката си от неговата.

— Не може да сте сигурни.

Той напрегнато ме погледна, срещна очите ми; дори и тогава осъзнах, че за това се искаше кураж.

— Носела е студентската си карта със себе си. Страхувам се, че няма грешка. Много съжалявам, Биатрис. Сестра ти е мъртва.

Той ме пусна. Отдалечих се. Полицай Върнън тръгна след мен.

— Биатрис…

Чух как детектив Финбъро й подвикна да се върне:

— Тя иска да остане сама.

Бях му благодарна.

Седнах сред групичка дървета с почернели клони, безжизнени и останали без листа под безшумния сняг.

Кога точно осъзнах, че си мъртва? Когато детектив Финбъро ми го съобщи? Или когато видях пребледнялото мокро от сълзи лице на полицай Върнън? Когато зърнах тоалетните принадлежности в банята ти? Или когато мама се обади, за да ми каже, че си изчезнала? Кога разбрах?

Видях как изнасят носилка от полуразрушената тоалетна. Върху носилката лежеше труп в найлонова торба. Приближих.

Ципът беше захапал кичур от косата ти.

Тогава разбрах.

Защо ти пиша всичко това? Последния път отклоних този въпрос, заговорих за нуждата да намеря смисъл в случилото се, докато точките от детайлите разкриват една цялостна картина. Избягвах същината на въпроса: защо ти? Това да не е някоя налудничава игра на въображението? Чаршафи и одеяла се превръщат в палатка, пиратски кораб или замък. Ти си безстрашният рицар, Лео е търсещият приключения принц, а аз съм принцесата и разказвачът — разказвам историята така, както на мен ми харесва. Винаги аз съм разказвала историите, нали?