Розамънд Лъптън - Сестра

Ти му повярва, когато обеща, че ще се върне. Бях пет години по-голяма от теб, но не и по-мъдра, и години наред си представях нашия хепиенд. През първата нощ от студентския ми живот фантазията ми умря, защото реших, че хепиендът е безсмислен. Защото не исках надеждата за щастлив край с баща ми, а реалността на едно щастливо начало. Исках татко да се беше грижил за мен през детството ми, а не да ми се налага да сключвам примирие с него като възрастна. Но сега вече не съм толкова сигурна в това.

През прозореца виждам, че всички репортери са си тръгнали. Пудинг увива мъркащото си тяло около глезените ми, опитва се да ме подкупи да й дам още храна. След като я нахранвам, пълня купичката й с вода и излизам през кухненската врата.

— Това задният ти двор ли е? — попитах, когато за първи път видях апартамента ти. Бях удивена, че не си имала предвид американския тип градина, а си се изразила буквално за няколкото стъпки каменисто парче земя с два казана за боклук в него.

Ти се усмихна.

— Ще бъде красиво, Бий, само чакай да видиш.

Трябва да беше работила като някой троянец. Всички камъни бяха разчистени, почвата прекопана и засадена. Винаги си била запалена по градинарството, нали? Помня, че докато беше малка, вечно следваше мама из градината с миниатюрната си ярко боядисана лопатка, сложила специалната си градинарска престилка. Но на мен градинарството никога не ми е харесвало. Не възразявах срещу дългото чакане между саденето и появата на съответното растение (за разлика от теб, която беше ужасно нетърпелива), а срещу това, че когато някое цвете най-накрая цъфнеше, прецъфтяваше много бързо. Растенията бяха твърде ефимерни и преходни. Предпочитах да събирам порцеланови фигурки — солидни бездушни предмети, на които можеше да се разчита и които нямаше да се променят или умрат на следващия ден.

Но откакто съм отседнала в апартамента ти, наистина се опитвам — честна дума! — да се грижа за тази малка градинка от другата страна на задната врата. (За щастие, Еймиъс е отговорник за твоята вавилонска градина от саксии, наредени по стълбите отпред.) Поливам растенията в задния двор всеки ден, дори съм ги торила. Не, не съм напълно сигурна защо го правя — може би защото си мисля, че за теб има значение; може би защото искам да се грижа за градината ти, понеже не съм се погрижила за теб? Е, какъвто и да е мотивът ми, страхувам се, че съм се провалила позорно. Всички растения са мъртви. Стъблата им са станали кафяви, а малкото останали листа са изсъхнали и се ронят. От голите петна земя не расте нищо. Изцеждам последните капки вода от лейката. Защо продължавам с това безсмислено занимание — да поливам умрели растения и гола земя?

— Ще бъде красиво, Бий, само чакай да видиш.

Ще напълня отново лейката и ще изчакам още малко.

Сряда

Пристигам в следствената служба и забелязвам, че госпожица Падам-си-по-шефа-си ме гледа втренчено. Всъщност, инспектира ме критично е по-точно казано. Чувствам, че ме преценява като съперница. Господин Райт забързано влиза с куфарче в едната ръка и вестник в другата. Усмихва ми се открито и топло; все още не е превключил от домашна на служебна вълна. Сега вече знам, че госпожица Падам-си-по-шефа-си със сигурност ме смята за съперница, защото когато господин Райт ми се усмихва, погледът й става открито враждебен. Господин Райт е в пълно неведение за случващото се.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Влезте.

Наум все още завързва възела на вратовръзката си. Влизам след него в кабинета му и той затваря вратата. Чувствам очите на секретарката му от другата страна, продължават да го гледат.

— Как се чувствахте снощи? — пита ме той. — Знам, че това е истинска агония.

Преди да умреш, прилагателните, отнасящи се до живота ми, бяха от по-нисша категория: „стресиращ“, „нервен“, „тревожен“; в най-лошия случай — „дълбоко тъжен“. Сега разполагам с думи от тежката артилерия — „агонизиращ“, „травмиращ“, „опустошителен“ — като част от личния си речник.

— Стигнахме до момента, в който открихте някого в спалнята на Тес?

— Да.

Въображаемият му възел вече е вързан и двамата се захващаме за работа. Господин Райт прочита собствените ми думи:

„Какво, по дяволите, правите?“

Мъжът се обърна. Въпреки че в апартамента беше студено като в хладилник, по челото му беше избила пот. Минаха няколко секунди, преди да заговори. Италианският му акцент беше — съзнателно или не — флиртаджийски: