Розамънд Лъптън - Сестра

Но няма значение. Дори тялото ми да не е фатално упоено, аз съм завързана, устата ми е запушена и скоро Уилям ще се върне. Тогава ще разбере, че съм жива. И ще използва ножа си.

Така че, преди да се появи, искам да ти обясня как точно стоят нещата. Всичко се случи точно така, както ти го разказах, като започнем с обаждането на мама, когато ми съобщи за изчезването ти, и стигнем до момента, в който Уилям ме остави да умра тук. Но краят ми ще е същият като твоя, в тази сграда, неразказан. Нямах смелостта да се изправя очи в очи с този факт или може би просто твърде много обичам живота, за да го оставя да си отиде толкова спокойно. Не можех да си представям щастлив край като от холивудски филм, но си представих край, който е справедлив. И го направих да звучи възможно най-истински — моето въображаемо бъдеще, в което ще съм в безопасност, където всички детайли ще са на мястото си.

Притеснявам се, че очакваш детектив Финбъро да се появи и да ме спаси, но мисля, че малко си се усъмнила, когато ти разказах за обяда ни в „При Карлучио“. Това беше само една фантазия, удобен килим, който да си постеля, за да не лежа върху голия циментов под. Не беше огромна проява на смелост или достойнство от моя страна, но знам, че ме разбираш.

И мисля, че вече си се досетила: няма никакъв господин Райт. Измислих си този адвокат не само за да мога да изиграя своята роля в един справедлив финал — процес и присъда за виновника, — а защото той щеше да ми позволи да се придържам към достоверните факти и стриктната хронология на събитията. Имах нужда от човек, който да ми помогне да разбера какво точно се беше случило и защо, и който да ме предпази от опасността да полудея. Не знам защо за мен е толкова важно да съм в пълно съзнание и с ясен разсъдък, когато умирам, но е факт. Знам, че без него писмото ми до теб щеше да е просто един вик на изтощеното ми съзнание, гневно отчаяние, в което да се удавя.

Направих го добър и безкрайно търпелив, докато му разказвах историята ни; измислих си, че и той е загубил близък човек, за да може да ме разбере. Може би съм по-голяма католичка, отколкото съм смятала — превърнах го в свой изповедник, но такъв, който въпреки че знае всичко за мен, в някое въображаемо бъдеще да може да ме обикне. И през дългите часове той стана по-реален, отколкото тъмнината наоколо ми; нещо повече от обикновен продукт на едно отчаяно въображение; придоби своя собствена идентичност и прищевки, с които трябваше да се съобразявам; защото той невинаги правеше онова, което аз исках, нито служеше на целта, заради която го бях измислила. Вместо да ми помогне да създам картина на художник поантилист, в която да изобразя всичко случило се, аз направих огледало и за пръв път се видях в него такава, каквато съм.

А около него поставих влюбена секретарка, лакирани нокти, нарциси, машина за кафе и разни незначителни детайли, които, преплетени заедно, образуваха едно въже на нормалност — защото докато падах над пропастта на ужаса, а тялото ми ставаше безконтролно, разтрисано от гадене и спазми на страх, имах нужда да се хвана за нещо.

Направих офиса му много светъл, а лампата — вечно включена. И вътре винаги беше топло.

Пейджърът ми издава звук. Искам да запуша уши, за да не го чувам, но с тези вързани на гърба ми ръце това е невъзможно. Не е спрял да звъни цяла нощ, на всеки двадесетина минути, струва ми се, въпреки че не мога да съм сигурна от колко време съм в пълно съзнание. Мисълта, че не мога да помогна на Кася, ми е непоносима.

Чувам звука на дърветата отвън, шумоленето на листата, скърцането на клоните; не съм имала представа, че дърветата могат да вдигат толкова много шум. Но засега не чувам стъпки.

Защо не се връща? Сигурно защото Кася ражда и той е при нея през цялото време, дори в този момент. Но ако продължавам да мисля за това, ще полудея, затова се опитвам да убедя сама себе си, че може да са го повикали в болницата по хиляди други причини. Той е лекар, пейджърът му не спира да звъни. В болницата му се раждат по пет хиляди бебета на година. Извикали са го за някой друг.

И може би детектив Финбъро наистина разследва повторно обстоятелствата около твоята смърт, както ми беше казал, че ще направи, и вече е арестувал Уилям, и сега е на път да ме спаси. Това не е просто необосновано желание от моя страна; детектив Финбъро е способен полицай и свестен човек.

Или може би професор Росен е решил да постъпи правилно в настоящето, рискувайки следата, която иска да остави в бъдещето. Може би е заложил на карта целия си експеримент и цялата си академична слава и е отишъл в полицията. Той иска да направи добро, да лекува хората и неговите амбиции — слава, известност, дори пари — са толкова човешки в сравнение с арогантната страст на Уилям към чистата власт. Той дойде на погребението ти и ми разкри какво става, макар първоначално да не направи нищо с тази истина. Предпочитам да вярвам, че професор Росен дълбоко в себе си е добър човек, макар и суетен. Избирам да мисля най-доброто за него.