Розамънд Лъптън - Сестра

— Ако ви завареше жива?

— Не бях сигурна колко хапчета бях глътнала, нито какво количество от сънотворните се беше разтворило в слюнката ми; нямах представа дали е достатъчно да ме убие.

Опитвам се да се концентрирам върху ръката на господин Райт.

— Той излезе. Няколко минути по-късно пейджърът ми се включи. Уилям беше изключил мобилния ми телефон, но не знаеше, че имам и пейджър. Опитах се да се убедя, че Кася ме търси по някакъв тривиален въпрос. В края на краищата, бебето й трябваше да се роди чак след три седмици.

Да, също като при теб.

Господин Райт гали пръстите ми и от нежността на жеста му ми иде да заплача.

— После?

— Беше взел фенерчето със себе си. Никога през живота си не бях оставала в такава пълна тъмнина.

Бях сама в черното. Катранено черно. Катран, който е направен от смола.

Чернотата миришеше на загнило, беше проядена от страх. Полепна по лицето ми, проникна задушаваща в носа и устата ми. Започнах да потъвам и си спомних как по време на една почивка в Скай ти излезе от морето, плюеща вода и със зачервени страни. Нищо ми няма! Само малко морска вода влезе не където трябва! Поех си дълбока глътка въздух. Чернилката запуши дробовете ми.

Видях как тъмнината се движи — живо чудовище, изпълващо сградата и нощта навън; никакво небе не можеше да го побере. Усещах как ме дърпа със себе си към вакуум от празен страх — далеч от светлината, живота, любовта, надеждата.

Представих си мама в нейния шумолящ копринен пеньоар, излъчваща аромат на крем за лице, да приближава към нашите легла, но споменът за нея бе заключен в детството и не можеше да освети тъмнината.

Чакам господин Райт да ме подкани да продължа. Но няма какво повече да му кажа. Най-сетне стигнахме до края.

Вече всичко е свършено.

Опитвам се да раздвижа ръце, но те са здраво завързани една за друга с вратовръзката. Пръстите на дясната ми ръка са здраво вкопчени около лявата ми китка. Чудя се дали понеже съм деснячка, дясната ми ръка изпълнява ролята на успокоител.

Сама съм в катранената чернота, лежа на циментовия под.

Устата ми е суха като пергамент. Острият студ от пода се е просмукал в тялото ми. То е вцепенено чак до костите.

Започвам писмо до теб, моята обична по-малка сестра. Представям си, че е неделя вечерта, най-сигурното време за мен, и че съм заобиколена от представители на пресата, очакващи да им разкажа историята ни.

Моя скъпа Тес,

Бих дала всичко, за да съм с теб точно сега, в този момент, да те хвана за ръката, да те погледна в лицето, да чуя гласа ти. Как е възможно докосването, виждането и чуването — всички тези сензорни рецептори, оптични нерви и вибриращи тъпанчета — да бъдат заменени от едно писмо? Но ние и преди сме успявали да използваме думите като посредници, нали така?

Спомням си за пансиона и за първото ти писмо до мен, онова, което беше написала с невидимо мастило, и за това, че от онзи момент нататък за мен добротата винаги е имала дъх на лимони…

И докато мисля за теб и разговарям с теб, отново мога да дишам.

Трябва да са минали часове, така че той сигурно скоро ще се върне. Не зная колко приспивателно съм погълнала, но през цялата вечер усещам как апатията на умората изсмуква топлината от тялото ми и яснотата от мозъка ми. Мисля, че на няколко пъти изпадах в безсъзнание и идвах на себе си, но как бих могла да съм сигурна в тази пълна тъмнина? Но ако е било така, в моментите на принудителен сън аз не спирах да ти говоря и може би именно тогава представите ми са били странно живи.

Сега съм напълно будна, всичките ми сетива са напрегнати и изострени; трябва да е заради адреналина — хормонът на борбата или бягството, който е достатъчно мощен, за да накара едно сърце отново да забие след сърдечна смърт; достатъчно мощен, за да ме върне в съзнание.

Опитвам се да помръдна, но тялото ми е все така упоено и изтръпнало, а превръзките са прекалено стегнати. Имам чувството, че тъмнината е плътна — не е кадифена, гладка и мека, както я описват в приказките, а наелектризирана от страх и ако я прободеш, ще откриеш, че зад нея клечи твърдо назъбено зло. Чувам как нещо се отдалечава от лицето ми, докато лежа върху цимента. Мишка? Буболечка? Загубила съм способността си да осъзнавам звуците. Усещам страната си охлузена, сигурно е притисната към някоя малка грапавина върху цимента.

Ами ако онова, което ме държи будна, не е адреналинът? Сега съм в пълно съзнание. Може би съм погълнала по-малко лекарство, отколкото си мислех — или по някакви начин въпреки свръхдозата бях минала от другата страна и бях оцеляла.