Розамънд Лъптън - Сестра

Краката ми вече са напълно безчувствени и аз се притеснявам, че на господин Райт може да му се наложи да ме изнесе на гръб от парка. А може би ще предпочете да извика линейка, която да дойде чак до тук, на място. Но първо ще завърша разказа си.

Започнах да го моля. И ти ли го беше правила? Мисля, че да. Мисля, че подобно на мен, ти също отчаяно си искала да останеш жива. Но това, разбира се, не е подействало, само го е ядосало. Докато той развинтваше капачето на кутийката с хапчета, събрах последните остатъци от физическа енергия и се опитах да използвам логически аргументи.

— Ако ме открият тук, на същото място, на което откриха Тес, в полицията със сигурност ще се усъмнят. И това ще ги накара да поставят под съмнение както моята смърт, така и тази на сестра ми. Истинска лудост е да го правиш тук, нали?

За момент раздразнението изчезна от лицето му и Уилям спря да развинтва капачката. Бях спечелила отсрочка в този перверзен безсмислен дебат.

После той се усмихна, сякаш за да увери и мен, и себе си, че не бе необходимо да храня подобни притеснения.

— Помислил съм за това. Но в полицията знаят в какво състояние си изпаднала след смъртта на Тес; вече те смятат за малко смахната, нали така? Но дори и да не са го схванали, всеки психиатър би им обяснил, че ти си избрала това място. Че си искала да се самоубиеш там, където е умряла по-малката ти сестра.

Той махна капачката.

— В края на краищата, ако трябва да търсим някаква логика, кой нормален човек би избрал да сложи край на живота на двама души в една и съща сграда?

„Край на живота“. Той превръщаше бруталното убийство в пасивен акт; все едно че ставаше дума за оказана помощ при евтаназия, а не за убийство.

Докато изсипваше хапчетата в шепата си, се зачудих, кой би се усъмнил в причините за самоубийството ми или би свидетелствал за състоянието на психиката ми. Доктор Никълс, на когото като побъркана бях изпяла приспивната песничка? Дори на последната ни среща да си беше помислил, че не съм човек, който би пристъпил към самоубийство, вероятно щеше да се усъмни в диагнозата си така, както се беше усъмнил в правотата на твоята, и щеше да се обвини, че не е забелязал издайническите признаци. А детектив Хайнс? Той вече ме смяташе за свръхемоционална и ирационална, а се съмнявах, че детектив Финбъро, дори и да искаше, би могъл да го убеди в противното. Тод смяташе, че „не съм способна да приема фактите“, и мнозина бяха съгласни с него, макар и да бяха прекалено любезни да не ми го заявят в очите. Биха си помислили, че изпаднала в емоционалния водовъртеж след смъртта ти, депресирана и загубила реална представа за нещата, лесно бих могла да реша да се самоубия. Разумният конвенционален човек, който бях само допреди няколко месеца, никога нямаше да бъде открит на това място, мъртъв от прием на свръхдоза сънотворни. Биха се усъмнили във версията със самоубийството за нея, но не и за мен — не и за човека, в който се бях превърнала.

Ами мама? Бях й казала, че съм на път да разбера какво се е случило с теб, и знаех, че тя ще съобщи това на полицията. Но също така знаех, че няма да й повярват или по-скоро ще се усъмнят в онова, което аз й бях казала. И си помислих, че след известно време мама също щеше да почне да се съмнява, че съм била на прага на истината, защото би предпочела да носи чувството за вина заради самоубийството ми, отколкото дори за момент да си представи, че съм изпитала подобен страх. Непоносимо ми беше да си представя скръбта й, когато всичките й деца щяха да са мъртви и вече нямаше да има кой да я утеши.

— Кой може да накара другиго да погълне насила шепа хапчета?

Той опря ножа в гърлото ми; усещах студеното метално острие върху топлата си кожа.

— Аз не съм такъв човек. Това е кошмар и аз съм просто един непознат.

Мисля, че очакваше да го съжаля.

Притисна шепата с хапчета към устата ми. Кутийката беше пълна, което означаваше най-малко дванадесет таблетки. Дозата беше една на двадесет и четири часа. По-големият прием беше опасен. Помня, че бях го чела в указанията върху етикета. Знаех, че дванадесет ще са повече от достатъчно, за да ме убият. Спомних си за онзи случай, в който Тод ме посъветва да взема една таблетка, а аз бях отказала, защото исках да съм с ясно съзнание; защото не ми бяха позволени няколко часа дрогирано откъсване от действителността, колкото и много да копнеех за него; защото знаех, че вземането на сънотворно ще бъде страхливо отстъпление, което щях да поискам да повторя отново и отново. Ето за какво си мислех, докато той тикаше хапчетата в устата ми, а езикът ми напразно се опитваше да го спре.