Розамънд Лъптън - Сестра

Господин Райт хваща ръката ми и отново ме облива огромна вълна на благодарност; вече не отблъсквам ничия проява на доброта.

— Призна, че неговият ген за увеличаване на човешкия коефициент на интелигентност водел до две неща. Той засягал не само капацитета на паметта, но и дейността на белите дробове. Което означаваше, че при раждането си бебетата не са можели да дишат.

Толкова съжалявам, Тес.

— Каза ми, че ако бебетата бъдат интубирани веднага след раждането, ако им се помогне да дишат известно време, тогава всичко щяло да е наред. Щели да оцелеят.

Беше ме повалил на пода, върху лявата ми страна. Влажният студ от цимента пропиваше в тялото ми. Опитах се да помръдна, но крайниците ми тежаха неимоверно. Сигурно ми беше сипал опиат в чая. Можех да разчитам единствено на думите, за да остана жива.

— Но ти не си им помогнал да дишат, нали? На Хавиер. На бебето на Хати.

— Не бях виновен аз. Ставаше дума за рядко белодробно заболяване и някой щеше да започне да задава въпроси. Просто трябва да ме оставят да свърша цялата работа сам. Тогава няма да има никакви проблеми. Заради останалите е, тълпят се около мен, не ми дават никакво пространство.

— Значи си излъгал за причината, довела до смъртта на бебетата?

— Не можех да рискувам хората да започнат да задават въпроси.

— А аз? Едва ли ще изимитираш второ самоубийство след това на Тес? Едва ли ще се опиташ да хвърлиш върху мен вината за собствената ми смърт така, както си направил с Тес? Защото ако се случи втори път, в полицията ще се усъмнят.

— Да го изимитирам? Караш го да звучи толкова обмислено. Не съм го планирал, казах ти. Можеш и сама да го видиш, като отчетеш грешките, които съм допуснал, нали? Планирал съм изследователската си работа и експеримента си до най-малкия детайл, но не и това. Бях принуден да стигна до тук. Дори им платих, по дяволите, като през цялото време изобщо не ми мина през ума, че може да изглежда подозрително! Не ми и хрумна, че може да се свържат една с друга.

— Защо си им платил?

— От доброта, нищо повече. Исках да съм сигурен, че ще си купуват свястна храна, така че да се осигурят оптимални условия за растящия плод. Трябваше да ги похарчат за храна, не за някакви проклети дрехи!

Не се осмелих да го попитам дали има и други жени, и ако да — колко. Не исках да умра с тази информация в съзнанието си. Но имаше други неща, които трябваше да узная:

— Защо избра Тес? Защото е нямала партньор? Защото е била бедна?

— И католичка. При католичките вероятността да направят аборт, когато разберат, че нещо не е наред с плода, е много по-малка.

— И Хати ли е католичка?

— Милиони филипинци са. Хати Сим не вписа името на бащата във формуляра си, но не пропусна да отбележи религиозната си принадлежност.

— Нейното бебе имало ли е кистозна фиброза?

— Да. Когато ми беше възможно, едновременно лекувах кистозната фиброза и тествах моя ген. Но нямаше достатъчно бебета, които да отговарят на критериите.

— Като Хавиер?

Той мълчеше.

— Тес разбра ли за твоя експеримент? Затова ли я уби?

Той се поколеба за момент. Тонът му беше изпълнен със самосъжаление; мисля, че искрено се надяваше да го разбера.

— Има и още едно последствие, което не бях предвидил. Генът ми отива в яйчниците на майките. Това означава, че във всеки яйчник настъпва една и съща генетична промяна и че ако жените решат да имат и други деца, те щяха да се родят със същия белодробен проблем. Аз, разбира се, не можех да съм сигурен, че ще съм там, когато се роди следващото им бебе или по-следващото. Хората сменят къщите, градовете си. Но в един момент някой щеше да разбере какво става. Ето защо се наложи да направя хистеректомия на Хати. При Тес обаче раждането настъпи изключително бързо. Когато пристигна в болницата, разкритието й вече беше голямо. Нямаше време за цезарово сечение, какво остава за спешна хистеректомия.

Ти нищо не беше открила.

Беше те убил, защото тялото ти е било живо доказателство срещу него.

Хората около нас започват да напускат парка, от зелена, тревата става сива, въздухът захладнява. Костите ме болят от студ и аз се концентрирам върху топлата ръка на господин Райт.

— Попитах какво го е накарало да го направи; предположих, че всичко може да е било заради пари. Той страшно се разгневи, каза ми, че мотивът му не бил продиктуван от алчност. Помислите му били чисти. Каза, че нямало да може да продаде ген, който не бил законно тестван. Славата също не го била мотивирала. Не можел да публикува резултатите си.