Розамънд Лъптън - Сестра

Той затвори вратата на тоалетната и я заключи с велосипедната верига. Нямаше никакво колело, нали? През изцапаните напукани стъкла се процеждаше мръсна светлина и хвърляше сянката на кошмара. Влажните тухли заглушаваха звуците от парка — плачът и смехът на децата, музиката. Да, странно е колко подобен беше онзи ден на днешния, когато двамата с господин Райт си правим пикник, но може би звуците на един парк винаги са едни и същи, ден след ден. И в онази студена жестока сграда също така ми се искаше децата да са по-шумни, смехът — по-силен, музиката — усилена на макс. Защото може би си мислех, че ако аз ги чувам, значи има някакъв шанс те също да чуят виковете ми; но не, не може да е било така, защото знаех, че опитам ли се да изкрещя, той веднага ще ме накара да замълча с помощта на ножа си. Значи трябва просто да съм изпитвала желанието да чувам живота, докато умирам.

— Ти си я убил, нали? — попитах го.

Ако бях в състояние да разсъждавам трезво, може би щях да му дам възможност да се измъкне, да се престоря, че съм си помислила, че ме е забутал тук, защото му се иска да прави извратен секс. Но щом веднъж вече го бях обвинила, щеше ли да ме пощади? Не. Нямаше да ме пусне. Каквото и да направех или кажех. През главата ми бясно препускаха мисли за това, как отвлечените би трябвало да се опитат да се сприятелят с похитителите си. (От къде, за бога, се беше забила в главата ми тази информация? И защо някой си е сметнал, че по принцип на хората ще им е нужно да я знаят?) Забележително, но аз я бях запомнила и въпреки това не можех да се държа приятелски с Уилям, защото той беше мой любовник и нямаше къде по-надалеч от това да се отиде.

— Не съм виновен за смъртта на Тес.

За момент почти му повярвах; помислих, че съм го изтълкувала напълно погрешно; че всичко ще стане така, както бях вярвала — че ние двамата щяхме да отидем в полицията и доктор Никълс щеше да бъде арестуван. Но когато от другата страна на уравнението стоят нож и верига, самозаблудата не е възможна.

— Не исках да стане така. Не го планирах. Аз съм лекар, за бога! От мен не се очаква да убивам. Имаш ли някаква представа как се чувствам? Все едно съм в ада.

— Тогава спри. Моля те.

Той мълчеше. Страхът изби по кожата ми под формата на стотици хиляди настръхнали косъмчета, предлагащи безполезната си защита.

— Ти си бил нейният лекар?

Трябваше да го стимулирам да говори — не защото вярвах, че някой е тръгнал да ме спасява, а защото още малко спечелени мигове живот, макар в тази сграда и с този човек, ми бяха изключително скъпи.

И защото трябваше да разбера истината.

— Да. Грижех се за нея по време на цялата бременност.

Ти никога не беше споменавала името му, казваше просто „докторът“, а аз не те бях попитала, прекалено заета да върша нещо друго, докато разговарям с теб.

— Имахме добра връзка, харесвахме се. Винаги бях мил с нея.

— Ти ли й помогна да роди Хавиер?

— Да.

Сетих се за мъжа с маската от твоите кошмарни картини, мрачна заплаха сред сенките.

— През онзи последен ден Тес изпита облекчение, че ме вижда в парка — продължи Уилям. — Усмихна ми се. Аз…

Прекъснах го:

— Но тя е изпитвала ужас от теб.

— От човека, изродил бебето й, не от мен.

— Но тя трябва да е знаела, че си бил ти? Макар да си носел маска на лицето, сигурно те е разпознала поне по гласа. Щом си се грижел за нея през цялата бременност, значи…

Той продължаваше да мълчи. Не бях осъзнала, че е възможно да съм още по-ужасена.

— Не си й говорил. Докато е раждала. Дори когато бебето е умряло. Не си й казал нито дума.

— Двадесетина минути по-късно отидох да я успокоя. Казах ти. Винаги се държах мило с нея.

Значи, беше свалил маската, беше влязъл бързо в ролята на милия доктор, за когото се смяташе; за когото го бях смятала и аз.

— Предложих й да се обадя на някого — продължи той. — И тя ми даде твоя номер.

Мислела си, че знам. През цялото време си мислела, че знам.

Господин Райт ме поглежда загрижено:

— Изглеждате бледа.

— Да.

Чувствам се пребледняла — и отвън, и отвътре. Блед човек в един ярък свят, в който съм почти невидима.

Чувам хората отвън, окъпани от ярката светлина на следобедното слънце, но за тях аз, затворена в тоалетната, бях невидима. Уилям беше свалил вратовръзката си и бе завързал с нея ръцете ми отзад.

— При първата ни среща ти я нарече Тес.

Продължавах да го предизвиквам да говори — единственият начин да остана жива. И все още имах нужда да разбера.