Розамънд Лъптън - Сестра

— Помислили сте, че той всъщност се е опитал да принуди Тес да се самоубие?

— Да. А когато тя не го е сторила — макар да е била психически тормозена до степен на садизъм, — той я е убил.

Сега вече не виждах нищо чудно в упорството, с което доктор Никълс продължаваше да твърди, че се е провалил, като не е успял да постави диагноза „пуерперална психоза“ — загубата на професионалната репутация е дребна цена, която даден човек да плати за извършено от него убийство.

Господин Райт поглежда към нахвърлените по-рано бележки:

— Казахте, че доктор Никълс не е бил сред хората, които според вас може да са пускали приспивните песнички на Тес?

— Не. Казах, че не допусках да има мотив — млъквам за момент. — И защото вярвах, че е свестен човек, който е направил ужасна грешка.

Продължавам да треперя. Господин Райт сваля сакото си и го намята на раменете ми.

— Тес сигурно беше открила, че е използвал за прикритие програмата на професор Росен и поради тази причина той я е убил. Всичко си идваше на мястото.

„Всичко си идваше на мястото“ звучи толкова подредено — като парче, което завършва пъзела и създава задоволителна картина; далеч за предпочитане пред стърженето на метал в метал и разплискването на ръждива кръв по земята.

Стояхме смълчани в миниатюрната ти задна градинка и аз забелязах, че зелените ластари върху някога мъртвите вейки са пораснали с цели няколко сантиметра, че клонките са покрити с дребни пъпки, в които се таяха листенцата на цветовете на лятото. Наоколо всичко беше живо и растеше.

— По-добре да се обадим в полицията — каза Уилям. — Аз ли да го направя или ти?

— По-вероятно е да повярват на теб. Не си вдигал фалшива тревога, нито си имал прояви на истерични пристъпи в миналото.

— Добре. Как се казва полицаят?

— Детектив инспектор Хайнс. Ако не го намериш, питай за детектив сержант Финбъро.

Той извади мобилния си.

— Това ще е ужасно трудно — после набра номера, който му дадох, и поиска да го свържат с детектив Хайнс.

Докато разказваше на Хайнс всичко, което беше казал и на мен, ми идеше да изкрещя в лицето на доктор Никълс. Исках да го удрям, юмрук след юмрук; всъщност исках да го убия и усещането беше странно освобождаващо. Най-сетне гневът ми можеше да бъде насочен към конкретна мишена и за мен беше облекчение да му се отдам — най-накрая да хвърля гранатата, която бях държала толкова дълго с дръпнат взривател, гранатата, която бе заплашвала да ме унищожи; и докато я хвърлям, да се освободя от тежестта и напрежението.

Уилям затвори:

— Помоли ни да отидем до участъка, но му трябва около час, за да извика началника си.

— Искаш да кажеш, че е поканил теб.

— Съжалявам, Бий, стана в последната минута, както американците в края на войната и така нататък.

— Но ако трябва да сме честни, те са причината да победим.

— Мисля, че трябва да отидем заедно. И се радвам, че първо ще имаме малко време за нас двамата.

Той посегна към лицето ми и отметна кичур коса от очите ми.

Целуна ме.

Поколебах се. Бях ли в състояние да пристъпя над ръба на планината — или встрани от онова морално въже, на което ти ме беше поставила?

Влязох в апартамента.

Той ме последва. Обърнах се и го целунах. Вкопчих се в момента с все сила, изживявах го напълно, защото не се знаеше кога ще ми бъде отнет. Ако смъртта ти ме е научила на нещо, то е, че настоящето е прекалено ценно, за да го пропиляваме. Най-накрая разбрах светостта на настоящия момент, защото той е всичко, което имаме.

Той свали дрехите ми и аз забутах в ъгъла старото си „аз“. Цялата бях изложена на показ. Венчалната халка вече не висеше около шията му, гърдите му бяха голи. И когато хладната ми кожа усети топлината му върху себе си, спасителните ми въжета се скъсаха.

Господин Райт изважда бутилка вино от кошницата, както и две пластмасови чаши, най-вероятно взети от машината за вода в следствената служба, и аз си мисля колко типично за него е да е толкова загрижен и организиран. Сипва ми една чаша и аз я пресушавам на един дъх, което може би съвсем не е разумно. Той нищо не казва, така както не коментира факта, че съм правила секс с Уилям, и аз го харесвам толкова много именно защото не съди хората.

Лежахме в леглото ти, а ниските лъчи на ранното пролетно слънце нахлуваха през приземния прозорец. Облегнах се на Уилям и изпих чая, който ми беше направил, опитвайки се да удължа момента възможно най-много. Още усещах топлината на кожата му върху своята, но знаех, че трябва да станем от леглото и отново да влезем в света; сетих се как Джон Дън укорява гневно заетия стар глупак, слънцето, че го принуждава да напусне любимата си, и не мога да повярвам, че сега вече поезията му се отнася точно до мен.