Розамънд Лъптън - Сестра

Не смятах професор Росен за зъл, той просто беше слаб и егоистичен човек. Той не можеше да понесе мисълта да се прости с новопридобития си звезден статус. Но разполагаше с алиби за бездействието си; оправдаваше се пред себе си с обстоятелствата — лечението на кистозната фиброза е много важно. Ти и аз много добре знаем това.

Стигнах до станцията на метрото и едва тогава осъзнах, че професор Росен ми беше дал изключително важна информация. Когато го бях попитала дали знае кой слага инжекциите с гена в „Света Анна“, той беше отвърнал отрицателно; беше обяснил, че няма достъп до тази информация.

Но беше допуснал, че въпросният човек подбира пациенти, „които наистина страдат от тази болест и едновременно с това тества незаконния ген“. С други думи, лекарят, който слагаше инжекциите, беше същият, който отговаряше за провеждането на експерименталната програма за лечение на кистозна фиброза в болница „Света Анна“. Така трябваше да е, щом този човек бе отговорен за подбора на пациентите. А да се открие кой ръководи експерименталната програма в „Света Анна“ бе в пъти по-лесно от разкриването на идентичността на човек, поставил една-единствена инжекция.

Навън е красиво, небето е бледо сивкавосиньо като порцелана на Уеджууд. Докато служителите от фирмите неохотно се връщат към офисите си, аз си спомням как когато беше топло, в пансиона провеждахме уроци на открито и как и децата, и учителите се преструваха, че някоя книга много ги интересува, докато всъщност с наслада поглъщаха топлината на лятото — и за момент забравям колко ми е студено.

— Мислите ли, че професор Росен предварително е решил да ви го каже? — пита господин Райт.

— Да. Той е твърде умен и педантичен, за да действа импулсивно. Направи го, с цел да успокои съвестта си, че не е запазил информацията само за себе си и в крайна сметка ми прехвърли топката; от мен зависеше да проявя достатъчно интелигентност, за да разкрия истината. А може би в хода на разговора ни доброто у него бе победило. Но каквото и да е обяснението, сега просто трябваше да разбера кой ръководи програмата в „Света Анна“.

Вече почти не усещам краката си. Не съм сигурна, че когато реша да се изправя на тях, ще успея.

— Позвъних на Уилям и той ми обеща да разбере кой е въпросният негов колега и да ми се обади. Надяваше се да е успял да свърши тази работа до края на деня. После набрах номера на Кася, но мобилният й телефон даваше заето, вероятно продължаваше да говори със семейството си, макар че кредитът й вече сто пъти трябваше да се е изчерпал, така че най-вероятно те й се бяха обадили. Знаех, че ще се среща с някакви нейни полски приятелки от църквата, затова реших да й разкажа всичко, когато се върне. Когато щяхме да знаем кой стои зад цялата работа и когато за нея щеше да е безопасно.

Междувременно отидох на срещата с мама пред оранжерията в Питършъм, откъдето щяхме да изберем растение за градината ти. Бях доволна, че ще се разсея; имах нужда да правя нещо, вместо да кръстосвам апартамента напред-назад в очакване на обаждането на Уилям.

Кася отново беше тръгнала да ме убеждава, че трябва да ти оставя цветя при тоалетната в парка.

Каза ми, че така съм щяла да сложа своя „odcisk palca“ на любов върху злото. („Odcisk palca“ е пръстов отпечатък, най-близкият превод, който бяхме успели да открием за тези думи, но затова пък беше наистина чудесен.) Но това беше работа на другите, не моя. Аз трябваше да открия това зло и да се преборя с него директно, а не с цветя.

След поредицата от студени и влажни седмици настъпи първият топъл и сух пролетен ден. Цветовете на камелиите, игликите и лалетата се разпукваха. Целунах мама, а в отговор тя силно ме прегърна. Докато вървяхме под покривите на старите парници, все едно се бяхме върнали обратно във времето и бяхме попаднали в градината на някое викторианско имение.

Мама проверяваше дали растенията са студоустойчиви и многогодишни, докато аз бях погълната от мислите си — след почти двумесечни усилия в края на този ден най-сетне щях да разбера кой е твоят убиец.

За пръв път, откакто бях пристигнала в Лондон, ми беше топло и свалих дебелото си палто.

— Тези дрехи са ужасни, Биатрис.

— На Тес са.

— Така си и помислих. Сега нямаш никакви пари, нали?

— Всъщност имам. Е, имам малко, но са вложени в апартамента и трябва да изчакам продажбата му.

Трябва да призная, че от известно време насам нося твоите дрехи. Моите нюйоркски тоалети изглеждаха нелепо вън от предишната ми среда на живот, а освен това бях установила, че твоите са далеч по-удобни. Би трябвало да се чувствам странно, задето нося дрехите на мъртвата си сестра, но единственото, което можех да си представя, бе твоето изумление да ме видиш в старите ти дрипи — мен, която винаги трябваше да притежава последните дизайнерски творения и която носеше на химическо чистене всичко само след едно обличане.