Том Кланси - Под обсада

След миг й звънна Пол Худ. Енцо Донати й подаде клетъчния телефон.

— Да! — възкликна притеснена Чатерджи.

— Онази ни издъни — съобщи й Худ.

— Божичко, не! — простена жената. — Значи затова е тази тупурдия вътре.

— Каква тупурдия? — подвикна Худ.

— Чува се боричкане — отвърна генералният секретар. — Ще екзекутират заложника.

— Не бързайте толкова със заключенията. Може и да се размине — успокои я той. — Един от моите хора идва при вас. Облечен е като цивилен…

— Не! — извика Чатерджи.

— Госпожо генерален секретар, оставете ни да действаме — настоя Худ. — Нямате план, а ние имаме…

— Имахме план и се опитахме да го осъществим — възрази жената. — Не успяхме.

— Този обаче…

— Не, господин Худ! — прекъсна го Чатерджи.

Идеше й да изпищи. Телефонът иззвъня отново. Тя го изключи и го даде на Донати. Каза на своя помощник да си тръгва.

Сякаш някой бе завъртял света като пумпал. Чатерджи се чувстваше замаяна, превъзбудена и изтощена. Това ли беше войната? Бяла река, отвеждаща те в места, където най-доброто, което е по силите ти да сториш и на което можеш да се надяваш, е да се възползваш от някого, по-замаян и изтощен и от теб?

Чатерджи погледна вратата на Съвета за сигурност. Беше длъжна още веднъж да се опита да влезе. Какво друго й оставаше да направи?

Точно тогава в коридора зад заседателната зала на Икономическия и социалния съвет настана суматоха. Мнозина от делегатите се обърнаха натам, неколцина души от охраната се завтекоха да видят какво става.

— Идва някой! — провикна се един от служителите към службата за сигурност на ООН.

— По-тихо, дявол ви взел! — изсъска Мейлман.

Лейтенантът изтича при хората от охраната, строили се в редица. Отиде при тях точно когато полковник Огъст, както беше по чорапи, изтика с рамо тълпата делегати. Вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен, но не спря.

— Пуснете го! — прошепна настойчиво Мейлман.

Редицата хора в сини куртки се разстъпи и Огъст мина през нея. Пътем бръкна в джобовете си и извади двете берети. Движеше се бързо и уверено, без да прави нищо излишно. От вратата го деляха някакви си три метра. На пътя му се бе изпречила единствено Мала Чатерджи.

Когато полковникът се приближи, генералният секретар се взря в лицето му. Очите му бяха като на тигъра, който Чатерджи бе видяла преди години в индийската пустиня. Мъжът бе надушил плячката и нищо не бе в състояние да го спре. В този миг очите му бяха единственото устойчиво нещо във вселената на Чатерджи.

Никак не й се искаше да е така. Лев Троцки е казал, че най-късото разстояние между две точки е насилието. Нима наистина беше така? Не й се щеше да повярва в това. В Университета на Делхи професор Сандхя А. Панда, ревностен последовател на Ганди, им беше преподавал пацифизма едва ли не като религия. И Чатерджи я бе изповядвала най-ревностно. През последните пет часа обаче всичко се бе преобърнало с главата надолу. Огромните й усилия, саможертвата й, ведростта й — всичко бе ударило на камък. Добре поне че при осуетения опит на полковник Мот да спаси заложниците бяха извели от залата раненото момиче, вече настанено в болница.

Точно тогава откъм другата страна на вратата се чу сподавен вик.

— Не! — простена момичето. — Недейте!

Чатерджи се задави и едвам се сдържа също да не се разпищи. Понечи инстинктивно да иде при момичето, Огъст обаче я изтика решително и продължи като хала нататък.

Лейтенант Мейлман извади пистолета и го последва. Спря на няколко крачки от полковника.

Чатерджи се завтече да ги настигне. Лейтенантът се обърна и я спря.

— Оставете го — рече й тихо.

Чатерджи нямаше сили и желание да се съпротивлява. В една лудница добре се чувстват единствено лудите. Двамата с Мейлман загледаха как Огъст поспира при вратата. След миг той натисна ръчката с края на дланта и продължи да чака. И този път движенията му бяха точни и сигурни.

След броени секунди нахълта вътре, насочил и двата пистолета.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:07 ч.

Малко след като разговаря по обезопасения сателитен телефон с Барон, Анабел Хамптън отиде в килера, взе единия от малкото останали пистолети „Берета“ и излезе в антрето. В коридора нямаше никого. Ония кретени, опитали се да я притиснат до стената, се бяха разкарали. Агентката забърза покрай кабинетите със затворени врати, покрай стаята на чистачката и тоалетните към стълбището.

Не искаше да се качва на асансьора по две причини. Първо, в тавана му имаше вградени охранителни камери. Второ, нищо чудно ония калтаци от Оперативния център да я причакват долу във входа. Ани смяташе да слезе по стълбището, да се шмугне в мазето и оттам да се измъкне през страничната врата. Както се бяха уговорили, по-късно щеше да се свърже с Георгиев. Беше пратила двамата си подчинени от ЦРУ да го вземат от медицинския пункт в ООН. Щеше да каже на шефа си, че са го извели оттам, защото знае прекалено много за операциите на Разузнавателното управление в България, Камбоджа и останалия Далечен изток и тя не е искала сведенията да попаднат в ръцете на Обединените нации. Щеше да добави и че хората от Оперативния център са се били сдушили с терористите. Така щеше да разполага с предостатъчно време, за да си прибере своя пай от откупа и ни лук яла, ни лук мирисала, да се изниже от страната. В случай че нямаше откуп, Анабел смяташе да използва сумата, предплатена й от Георгиев, и да духне в Южна Америка.