Том Кланси - Под обсада

На пода до мястото, където Роджърс бе придърпал стола, беше оставен висок платнен сак. Ципът беше отворен и Худ видя вътре сателитния телефон.

Чу, че звъни клетъчният му телефон — сигурно бяха Боб Хърбърт или Ан Фарис, обадили се, за да му съобщят нещо. Извади телефона от джоба си. Майк Роджърс стана от стола и дойде при него.

— Ало! — каза Худ.

— Аз съм, Пол.

— Шарън! — възкликна мъжът й и си помисли: „Божичко, пак ли ти!“.

Роджърс спря. Худ застана с гръб към стаята.

— Извинявай, скъпа — рече тихо той. — Тъкмо идвах да видя как си, когато се случи нещо. Свързано е с Майк.

— Той при теб ли е?

— Да — потвърди Худ. Всъщност не слушаше жена си. Опитваше се да чуе какво става в сградата на Секретариата на ООН. — Държиш ли се? — попита разсеяно.

— Ти на подбив ли ме взимаш? — тросна се жена му. — Пол, имам нужда от теб.

— Знам — отвърна той. — Слушай, точно обмисляме как да измъкнем Харли и останалите. Искаш ли да ти звънна след малко?

— Разбира се, Пол. Както винаги — подметна заядливо Шарън и затвори.

Худ имаше усещането, че са му зашлевили плесница. Как беше възможно двама души да бъдат толкова близки първата вечер, а на следващата изобщо да не намират общ език? Той обаче не се чувстваше виновен. По-скоро беше ядосан. Правеше всичко това, за да се опита да спаси Харли. На Шарън явно не й беше приятно да стои сама, но тя му беше затворила телефона не заради това, а защото Оперативният център отново ги бе разделил.

Худ прибра телефона. Майк отпусна ръка върху рамото му.

Най-неочаквано чуха съвсем ясно гласа на Чатерджи.

— Какво стана, лейтенант Мейлман? — попита генералният секретар.

— Някой е прострелял полковник Мот още преди останалите от групата да проникнат вътре — отвърна той запъхтян. — Полковникът май е мъртъв.

— Божичко, не! — простена Чатерджи още преди той да се е доизказал.

— Убиха и един от нашите, но преди да се изтеглим, и ние застреляхме терорист — допълни лейтенантът. — Изнесохме и момичето. Ранено е. Бе невъзможно да проникнем, щяха да загинат много хора.

Худ усети как нозете му се подкосяват.

— Ще разбера кое е момичето — рече Роджърс. — Недей да звъниш на Шарън. Току-виж се оказало, че няма място за тревога.

— Благодаря ти — промълви Худ.

Генералът отиде при телефонния апарат и звънна на Боб Хърбърт. За да разполага с най-новите данни за известни терористи и престъпници, мнозина от които често биваха ранявани при взривове, пътни катастрофи и престрелки, Оперативният център имаше програма, свързана с всички болници в големите градове и със Здравната каса. Когато в компютрите на болниците вкараха номера на някоя здравна осигуровка, той се проверяваше и в базата данни на Оперативния център, та властите да са сигурни, че пострадалото лице не е издирвано от ФБР или от полицията. Хърбърт щеше да нареди на Мат Стол да провери всички, постъпили през последния половин час в болниците в района на Ню Йорк.

Разговорът в Секретариата продължаваше.

— Правилно сте се изтеглили — рече Чатерджи.

— И още нещо — допълни лейтенантът. — Двама от делегатите бяха въоръжени и откриха стрелба.

— Кои? — ахна генералният секретар.

— Не знам — отвърна служителят. — Един от подчинените ми е успял да ги разгледа от близо и твърди, че били азиатци, мъж и жена.

— Биха могли да са от Япония, Южна Корея или Камбоджа — вметна Чатерджи.

— И двамата са били убити от терористите.

— По кого са стреляли делегатите? — поинтересува се жената.

— Колкото и да е невероятно, по полковник Мот — отговори Мейлман.

— По полковника ли? — възкликна смаяна тя. — Сигурно са решили, че е…

— Че е терористът, с чиито дрехи той влезе в залата — продължи вместо нея лейтенантът.

Още преди да е довършил изречението, радиовръзката изпиука. Индийката отговори:

— Тук е генералният секретар на ООН Чатерджи.

— Беше глупаво и безразсъдно от ваша страна — рече човекът в другия край на линията — говореше с акцент.

Гласът беше дрезгав, едвам се долавяше, но Худ чу почти всичко. Съсредоточи се върху думите на мъжа, за да отклони мислите си от раненото момиче.

— Съжалявам за случилото се — отвърна Чатерджи. — Опитахме се да вразумим вашия другар, но…

— Хич не се и опитвайте да прехвърлите вината върху нас! — тросна се терористът.

— Не, виновна съм аз…

— Знаехте правилата, но не се подчинихте — допълни мъжът. — Сега имаме нови искания.

— Първо ми кажете какво е състоянието на служителя на ООН — примоли се жената.