Том Кланси - Под обсада

Докато разглеждаше опциите на уебстраницата, зад него застанаха Сондра Девон и Чик Грей. Имаше иконки за „Мир“ и „Сигурност“, за „Хуманитарни въпроси“ и „Човешки права“, а също и за други теми. Огъст щракна мишката върху иконката за „База данни“, за да се опита да намери някаква карта на проклетото място. Не само не беше ходил в ООН, но и нямаше никакво желание да влиза там. Дай им на тия в Обединените нации да дрънкат за мир и права. А когато трябваше да предприемат нещо, си правеха оглушки — бяха го оставили заедно с другарите му от разузнаването на ВВС да гние цели две години във виетнамския зандан.

В базата данни имаше и други справочни материали. Видеозаписи на заседания на Съвета за сигурност и на Общото събрание. Обществени прояви. Международни договори. Обезвреждане на мини. База данни за обучението на умиротворителните части. Имаше сайт дори с речник на символите за различните документи на Организацията.

— Дано на Боб Хърбърт му е провървяло повече — отбеляза Огъст. — Тук няма и една-едничка карта на комплекса.

— Може би не са я включили от съображения за сигурност — предположи Девон.

Откакто беше постъпила в отряда за бързо реагиране към Оперативния център, чернокожата красавица се специализираше в географското разузнаване, което освен в традиционното разузнаване бе застъпено все по-широко и в насочването на управляемите ракети.

— Ако разполагаш с подробен план на сградите, можеш да разработиш и дори да осъществиш ракетно нападение без дори да напускаш поста си.

— Да, сигурността днес е голям проблем — подкрепи я и Грей. — Каквито и предпазни мерки да вземеш срещу терористите, те пак могат да те изненадат и да те нападнат по стария изпитан начин. Някой ненормалник като нищо може да отвлече самолет и с най-обикновен кухненски нож или карфица за вратовръзка.

— Това не означава, че трябва да им облекчаваме живота — възрази Девон.

— Не, не означава — съгласи се Грей. — Но не бива и да се заблуждаваме: наумят ли си нещо, терористите преспокойно ще го осъществят, точно както въпреки охраната убиецът все ще намери начин да се добере до някой държавен ръководител.

Телефонът иззвъня, дежурният сержант зад писалището вдигна слушалката. Търсеха Огъст. Полковникът забърза към апарата. Ако и когато напуснеше помещението, отрядът щеше да поддържа връзка по мобилния сателитен телефон. Дотогава връзката се осъществяваше по обезопасените линии на базата.

— Тук полковник Огъст — каза той.

— Брет, аз съм, Майк.

Пред чужди хора офицерите спазваха официалния протокол. Но в частен разговор си говореха на малки имена, все пак се познаваха от деца.

— Налага се да тръгнете.

— Слушам! — отвърна Огъст и погледна хората от отряда.

Те вече се готвеха да напуснат помещението.

— Ще ти съобщя подробности, когато пристигнете — допълни Роджърс.

— Ще се видим след трийсет минути — рече Огъст и затвори.

Не бяха минали и три минути, и членовете на отряда вече се бяха качили във вертолета, който щеше да ги откара до базата „Андрюс“. Витлата се завъртяха с тътен, хеликоптерът се извиси в мрака и се понесе на североизток, а полковник Огъст продължи да умува над онова, което му беше казал Роджърс. Параметрите на бойните задачи обикновено биваха съобщавани по обезопасения модем още докато отрядът беше във въздуха — така се пестеше време, хората се запознаваха с подробностите.

А Роджърс беше казал, че ще им съобщи параметрите едва след като пристигнат. Ако наистина ставаше дума за онова, за което Огъст подозираше, им предстоеше по-интересна и необикновена вечер, отколкото той беше очаквал.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 22:08 ч.

След като влязоха в заседателната зала на Съвета за сигурност, цигуларките се събраха зад масата с форма на подкова долу. Диригентката, двайсет и шест годишната госпожа Дорн, беше пристигнала току-що със самолет — предната вечер бе изнасяла концерт във Вашингтон. Докато тя преглеждаше партитурата, Харли Худ отиде на прозореца и застана зад завесата. Надзърна към притъмнялата река и се усмихна на начупените светлини, отразени върху повърхността. Ярките пъстроцветни петна й напомняха ноти — защо ли не правеха партитурите шарени и не отпечатваха всяка октава в различен цвят?

Тъкмо беше пуснала крайчеца на завесата, когато откъм коридора екна стрелба. След миг двойната врата в северния край на залата се отвори с трясък и вътре тичешком нахлуха маскирани мъже.