Филип Кер - Пазителят на монетния двор

— Как можете да кажете такова лошо нещо за моя чичо? — Очите й неочаквано се напълниха със сълзи.

Не утежних оскърблението, потвърждавайки, че съм казал истината, защото тя само щеше да се обиди още повече. Предпочетох да й обясня, че е възможно неортодоксалните възгледи, които бях приписал на доктор Нютон, да са само и изцяло мои.

— Възможно ли е да вярвате в такива отвратителни и греховни неща, каквито ви чух да произнасяте тази вечер?

Какво е лъжата? Нищо. Само думи. Можех ли да проявя лицемерие и да спася връзката между нас? Може би. Любовта иска да я мамят като съпруг рогоносец. Можеше спокойно да отговоря, че съм истински християнин или че отново ме тресе и госпожица Бартън може би щеше да ми повярва. Можеше дори да се престоря, че получавам сърдечен удар и да се строполя на пода. Но аз избегнах всичките й въпросни и съм убеден, че това беше отговорът, който тя искаше.

— Ако съм ви обидил, госпожице Бартън, най-искрено съжалявам и смирено ви моля да ми простите.

— Обидихте себе си, господин Елис — надменно заяви тя. — Не само в моите очи, но и в очите на Онзи, който ви е създал, и пред когото един ден ще застанете да ви съди и да ви потърси отговорност за богохулството. — Госпожица Бартън поклати глава, въздъхна и добави. — Обичах ви, господин Елис. Бих направила всичко за вас. Станахте свидетел на това тази вечер. Непрекъснато мислех за вас през изминалите няколко месеца. Можех да ви обичам много. Вероятно след време щяхме да се оженим. Как инак щях да позволя интимностите между нас? Но не мога да обичам човек, който не обича Исус Христос.

Думите й бяха болезнени и трудно поносими. Стана ми ясно, че тя възнамерява да сложи край на връзката ни. Единствената ми надежда за помирение беше Нютон, който не проявяваше разбиране към обичта повече от Оливър Кромуел. Въпреки всичко обаче опитах да оправдая правотата си като осъден, но все още без произнесена присъда, когото питат дали има последни думи.

— Религията е пълна с мошеници, които се преструват на набожни. Уверявам ви, че атеизмът ми е искрен и трудно постигнат. Бих желал да не беше така и да вярвах на приказките и легендите, наместо че във всемирното устройството няма разум. Но не мога. До запознанството си с чичо ви смятах, че да отхвърлиш Бог, означава да отречеш загадките на света. Сега обаче разбирам, че е възможно загадките на света да бъдат обяснени от човек като него. Не мога да мисля друго, освен че църквата е безсъдържателна и Библията е необоснована като Корана.

Госпожица Бартън енергично поклати глава.

— Тогава откъде идва еднообразието във външността на всички птици, зверове и хора, ако не от замисъла и изобретателността на божествен създател? Защо очите на всички същества са еднакви? Сляпата случайност знае ли, че има светлина и как светлината се пречупва? Тя ли е създала очите на всички същества по този прелюбопитен начин, за да се възползва от това?

— Случайността в еднообразието в сътворението е само привидна — възразих аз. — Така както по-рано са изглеждали земното притегляне и дъгата. Сега е обяснено, че не са по-случайни от призмите и телескопа. Един ден всички въпроси ще получат отговор, но не от Бог. Ръката на чичо ви сочи пътя напред.

— Не говорете така. Той не вярва в това. За него атеизмът е безсмислен и ненавистен на човечеството. Чичо ми знае, че там горе има Висше същество, сътворило всички неща. Всичко е в Неговата власт, и от Него трябва да се страхуваме. Страхувайте се от Бога, господин Елис, така както някога ме обичахте.

Беше мой ред да поклатя глава.

— Човешкото благородство не е родено от страх, а от разум. Ако трябва да се страхувам от Бог, тогава той е низко и вероломно същество. И ако чичо ви не разбира това, то е само защото не иска да го проумее, тъй като всичко останало му е пределно ясно. Но да не говорим високопарни думи, госпожице Бартън. Виждам, че сте много ядосана от обидата, която ви нанесох, и няма да ви кажа нищо повече, за да не ви разсърдя допълнително.

Поклоних се сковано, добавих, че вечно ще я обичам, сбогувах се и тръгнах към Тауър. Миризмата на интимните части на госпожица Бартън бе останала по пръстите ми и потвърждаваше, че я бях притежавал, само за да бъда отхвърлен по-късно. Приличах на човек, на когото са показали портите на Рая, но са му забранили да влезе. Изгубих желание да живея като Юда, ако изобщо е съществувал такъв човек. Можеше дори да се обеся като капитан Морне, ако не беше страхът ми, че след това няма да бъда нищо.