Филип Кер - Пазителят на монетния двор

— Кой би помислил, че аз съм по добър познавач на жените от вас? — присмя ми се Нютон.

— Но да отрови съпруга си, ми се струва прекалено — рекох аз и поклатих глава.

— Ето защо законът е толкова строг към това провинение. Това се смята за предателство и ако я заловят, госпожа Бернингам ще гори на кладата.

— Тогава се надявам да не я хванат, защото никой, най-малко една жена, заслужава да преживее подобна участ, дори да е убила съпруга си. Но защо? Защо би направила такова нещо?

— Защото е разбрала, че го разследваме. И се надява да предпази някого, вероятно себе си. А може би и други хора. — Нютон се замисли. — Мъжете, които вие заподозряхте, че искат да я нападнат близо до „Нюгейт“.

— Какво за тях?

— Сигурен ли сте, че искаха да й сторят нещо лошо?

— Какво имате предвид?

— Когато ги видях, вие вече се биехте с тях.

Махнах шапката си и глуповато се почесах по главата.

— Може би оръжията и грубите им гласове са ме усъмнили, че искат да й сторят зло. Всъщност не си спомням някой да я е докосвал.

— И аз така си помислих.

Върнахме се в Тауър, където веднага бяхме повикани в къщата на кралския наместник, която се намираше в сянката на Камбанарията и гледаше към моравата. В заседателната зала, където според преданието Гай Фокс 34 34 Гай Фокс (1570–1606) — английски конспиратор, екзекутиран за участието си в „Барутния заговор“. — Б.пр. е бил разпънат на дибата, лорд Лукас ни посрещна заедно с капитан Морне от Артилерията и ни каза, че трябва да отправяме всички въпроси, свързани със смъртта на господин Кенеди, към капитана, който по закон беше получил заповед да състави комисия от осемнадесет души от Тауър, за да решат дали смъртта се дължи на нещастен случай или не.

— Убеден съм, че не е било нещастен случай, така както желязото ръждясва — отбеляза Нютон.

— Аз пък ще ви кажа, че комисията ще реши въпроса — рече лорд Лукас.

Очевидното раздразнение на Нютон бързо прерасна в гняв, когато научи, че осемнадесетте мъже, избрани в комисията, са от Артилерията и няма нито един представител на Монетния двор.

— Какво? — ядосано възкликна той. — Нима възнамерявате да правите всичко така, както на вас ви е угодно, лорд Лукас?

— Случаят е в нашите правомощия, а не във вашите — отвърна капитанът.

— Сериозно ли мислите, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай?

— Доказателствата за убийство са неубедителни — каза офицер Морне, чието лице беше мъртвешки бледо, почти бяло. Останах с убеждението, че не се е напудрил, а е болен. Очите му бяха огромни и неспокойно се стрелкаха насам-натам, а ръцете му изглеждаха твърде къси за човек с неговия ръст. Накратко, пропорциите и видът му бяха толкова странни и несъразмерни, че ако не беше униформата му, щях да го помисля за поет или музикант.

— Неубедителни, а? — изсмя се Нютон. — Предполагам, че сам е завързал ръцете си?

— Моля ви, поправете ме, ако греша, но след като едната ръка на господин Кенеди вече не е прикрепена за тялото, нищо не доказва, че ръцете му са били завързани.

— А защо устата му беше запушена? А камъкът? — настоя Нютон. — Обяснете ми присъствието им, ако обичате.

— Захапал е нещо, за да му помогне да издържи на болката, ако е знаел, че ще го оперира хирург. Виждал съм хора да смучат сачми от мускет, за да увеличат слюноотделянето си, когато няма питейна вода, за да изплакнат устата си, и дори човек сам да слага превръзка на очите си, преди да бъде разстрелян от наказателния взвод.

— Вратата на Лъвската кула беше заключена от външната страна — добави Нютон.

— Така твърди господин Уодсуърт — отвърна лорд Лукас.

— Моите уважения към вас, сър, но аз го познавам по-добре. Той е изключително разсеян и объркан човек, който може да забрави някъде дори главата си, да не говорим за ключ. Не за пръв път проявява нехайство към задълженията си. Уверявам ви, че ще бъде порицан.

— Намеквате, че господин Кенеди може да се е самоубил гневно попита Нютон. — При това по такъв ужасяващ начин? Това е нелепо, милорд.

— Не е самоубийство, сър — каза лорд Лукас, — но за всеки посетител на болницата за душевноболни „Света Мария Витлеемска“ е ясно, че страдащите от опасна лудост често избождат очите и изкормят червата си. Възможно е дори да се предложат за храна на лъв.

— Господин Кенеди не беше по-луд от вас или мен — възрази Нютон, — освен ако вие не сте започнали да проявявате симптоми на самозаблуда, милорд. И вие също, капитане, ако упорствате с вашите твърдения.