Филип Кер - Пазителят на монетния двор

— Господин Нийл, Главният майстор, макар че според мен сигурно ще бъде много нещастен, ако някога му се наложи да работи. Всъщност мисля, че ще бъде разочарован от откупуването на поста си, ако работата в Монетния двор пречи на удоволствията и проектите му. Защото, както споменах, господин Нийл оставя управлението на Монетния двор на инспекторите и главния чиновник.

Главният майстор ни видя и ни поздрави любезно. През цялото време Нютон гневно мърмореше за липсата на усърдие и трудолюбие у господин Нийл.

Главният майстор беше на около шестдесет години, възпълен, но облечен в разкошни дрехи, с перука и копринен редингот, обилно напудрен, с ръкавици със златни ресни, хубава боброва шапка и подплатена с кожа къса наметка. От разговора установих, че е сговорчив човек, какъвто бих избрал да ме придружи до някоя пивница, и много весел, освен че сипеше хули срещу лорд Лукас, кралския наместник в Тауър — мнение, което споделяха с Нютон.

— Каква неочаквана среща — каза Нютон и се поклони. — Какво ви води насам, господин Нийл?

На известно разстояние от него вървеше среден на ръст мъж, който ми се видя познат. Беше на около четиридесет години, с крив нос, заострена брадичка, сиви очи и бенка близо до устата. Носеше скъпа перука и пръстен с диамант, но въпреки това изглеждаше необяснимо опърпан и неизвестно защо тъжен.

Главният майстор представи мрачния си придружител като господин Даниел Дефо, на когото бе отстъпил служебната си къща в Тауър.

— Но аз мислех, че вече е дадена под наем — възрази Нютон. — На господин Бари.

— Беше, беше — усмихна се господин Нийл. — Играх на карти с този джентълмен и след като загуби всичките си пари, той ме убеди да взема наетия имот в залог. После обаче загуби и него. Но веднага щом го спечелих, го загубих от този мой приятел. — Нийл се усмихна добродушно на господин Дефо, който мълчаливо кимна.

— Господин Дефо, това е известният доктор Нютон, велик учен. Ако останете в къщата, често ще го виждате из Монетния двор. Говори се, че е изключително усърден в задълженията си.

— Усърдието е майката на пестеливостта — отбеляза господин Дефо и се поклони на Нютон.

— Надявам се, че се чувствате удобно във вашата нова къща — каза Нютон.

— Винаги ли е толкова шумно?

Господарят ми се огледа изненадано.

— Признавам, че не чувам шума, освен ако някой не го спомене. Предполагам, че човек свиква с него.

Докато разговаряхме, от външната крепостна стена гръмна оръдие и господин Дефо подскочи.

Нютон се усмихна.

— Боя се обаче, че никой не може да свикне със звука на оръдието.

След малко Нийл и Дефо се сбогуваха с нас. Нютон въздъхна дълбоко и поклати глава:

— Мисля, че това е по-добра авантюра, отколкото духовническия живот — отбеляза той. — Но с такива хора наоколо, с джобове, пълни с фалшиви матрици, и възнаграждения от най-различни места, не съм толкова сигурен. Не смятате ли, че господин Дефо изглеждаше съмнителен?

Отвърнах, че в отделението за осъдени на смърт в „Нюгейт“ има повече честни на вид хора и господин Дефо несъмнено си прилича с измамниците в Тауър. И в същия миг си спомних, че съм го виждал.

— Мисля, че съм виждал господина, докато учех в школата за прависти „Грейс Ин“. Беше изправен пред Кралския съд за дългове и заплашен с предварителен арест като длъжник. Запомнил съм го заради странните обстоятелства по делото му, което беше свързано с изваждането на потънало съкровище с водолазен звънец.

— Водолазен звънец?

— Да, с кесон, за да може да диша човек под водата.

Интересът на Нютон се изостри.

— Бих искал да науча повече за нашия нов съсед — призна той. — Проверете какво още може да откриете за него. Не ми се нрави, че тук има разорени хора. Поне бих желал да знам дали е приятел или враг.

— Добре, господарю.

Продължихме да вървим и докато минавахме покрай къщата на един гравьор, видяхме Ричард Морис, друг гравьор, и Нютон се заприказва с него за разни неща. Едва не пропуснах да забележа колко изкусно го разпитва за здравето на Даниъл Мърсър, когото Скоч Робин и Джон Хънтър бяха обвинили.

— Мисля, че е добре — отвърна господин Морис. — Наскоро почина чичо му в Америка. Остави му пари, затова господин Мърсър не изглежда много опечален.

— Парите разтушават — отбеляза Нютон, а когато останахме сами в нашия кабинет, добави: — Много удобно е да има чичо в Америка, който да му остави пари, защото нищо не привлича вниманието така, както изведнъж да започне да харчи големи суми.