Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Ааааааа.

После заговори много бързо, но от устата му излизаха само безсмислици.

— Трябва да извикаме линейка. Ще изпадне в шок.

— Не! — възпротиви се Морди. — Знам, че искате да помогнете, но не този е начинът. Сега е в ръцете Божии.

— Той ще умре.

— Ако така е решил Господ…

— Не мога просто да стоя така и да гледам…

— Какво става, докторе, да не сте забравили да се молите? Върнете се в палатката и се молете за него. Той ще оживее. Не му е за пръв път.

— И преди ли е бил ухапван?

— Два пъти, откакто сме заедно, и веднъж преди това.

— Господи!

— Господ си знае работата. Върнете се в палатката и Му се помолете.

Докторът бавно се обърна и тръгна към палатката под дъжда. Пени пристъпи по-близо до проповедника.

— По-добре се приберете, госпожице.

— Мога да се моля и вън.

Тя хвана ръката му. Клепачите му потръпнаха и се затвориха. Мордохай усещаше топлината, която излъчваше изпадналото в треска тяло. Дъждовните капки почти съскаха, когато се удряха в кожата му. Устните му се движеха едва доловимо и думите излизаха слети заедно в нещо дълго и неясно, също както на изпадналите в транс жени в палатката.

— Качунгкачунгкачунг…

— Какво? Какво искаш да кажеш, Т?

— Качунгкачунгкачунгкачунг…

Беше уловен в капана на собствените си кошмари. Наблюдател, наблюдаващ собственото си минало. Вижда някаква магистрала стремително да лети през снежната буря. Пътен знак: Криксайд, пет мили, и след малко още един знак, сочещ към планините на Кентъки. И после долавя шума от хеликоптер, идващ отникъде, който прелита над него в снежните вихри.

Проповедникът стисна ръката на Пени, без да спира да бръщолеви; думите му се блъскаха една в друга. Тя не разбираше нищо.

— … дойдеотникъде… почтисъмудомапочтисъмтамисегатова… тозихеликоптер… надколата… Вейл… трябвада е Вейл… тозипроклетмръсенкучисинникоганесеотказва… хеликоптервъввиелицата…

Колата се хлъзга по калния планински път и той тича между дърветата към минната шахта Номер пет. И изведнъж отнякъде се пръква Вейл, насочил пистолет към него, и той бяга, защото иначе Вейл ще го простреля е гърба. И е този момент платформата под него започва да поддава. Стари изгнили греди под снега. Под тях шахтата отива право надолу, на петстотин метра. Той изпада в ужас. Спомня си осмия си рожден ден и паническия страх, който изпита, когато погледна в тая бездънна дупка. Баща му го качва в този скърцащ асансьор, който се спуска в бездънната дупка, петстотин метра право надолу. Защо? Защото всички мъже в Криксайд отиват да работят в мината, навършат ли осем години. И сега, разядени от годините, гредите се ронят под краката му и той тича още по-бързо, и те се ронят и се разпадат под краката му при всяка негова стъпка, докато накрая капакът се срутва. Той пропада на два метра надолу и се пльосва върху прогнилия асансьор. Асансьорът също започва да пропуква под тежестта му и да се разпада. Той се вкопчва в дъските. Тресчици се забиват под ноктите му. Подът вече се разпада под него… но той със сетни усилия успява да се претърколи върху близката платформа. Обляга се на стената със затворени очи, диша учестено, в очакване дървените отломки да се ударят в дъното. Гледа нагоре през дупката в снега, целият разтърсван от страх.

И го чува.

Качунгкачунгкачунг.

И тогава го вижда. Вижда хеликоптера, докато прелита над дупката.

— Успях — изрече проповедникът съвсем отчетливо.

— Разбирате ли го? — запита Пени.

— Говори несвързани неща — отвърна Морди.

— Каза, че нещо е успял.

— Не го слушайте, няма смисъл.

Извървява пет мили в планината до Криксайд.

Градчето е опустяло. Засипано от снега, безмълвно застинало. Мракът пада рано в дълбоката долина, особено тук, където дърветата спират последните слънчеви лъчи. Той сяда сред дърветата върху един скален гребен, надвиснал над градчето, и подробностите започват стремително да се връщат в съзнанието му. Дори и след осем години паметта му е съхранила всичко. Белият знак на края на градчето. НАСЕЛЕНИЕ: 212. Тясната долина с една-единствена уличка, дълга половин миля. От едната страна Морган Крийк и железопътните релси, водещи към мината в планината. Складовете на компанията и служебните сгради — седемдесет тесни двуетажни къщи, всички едни и същи, ако не се броят боята и украсата — подредени от двете страни на улицата, която после завива и се издига над долината. Всичко принадлежи на компанията, освен може би къщата на Ребека. Хората нямат нищо. Те са роби на лошото време, бедността, географията и страха. Прости хорица, патриоти до безумие, смирени пред Бога, лоялни, с фанатична вяра във фундаменталистката църква, пламенно прекланящи се пред националния флаг и предани до гроб на компанията, която ги експлоатира.